Остана в парника до първата камбана, после прибра нещата си и се затича надолу по хълма обратно към кухнята, където щеше да чисти моркови, да бели картофи и да реже керевиз за вечерята.
А после по причини, които така и не успя да посочи дори вече в зряла възраст, нещата внезапно загрубяха още повече. Побоите станаха още по-жестоки, посещенията — още по-страшни, нравоученията — още по-неприятни. Той недоумяваше какво толкова е направил, струваше му се, че си е същият, както преди. Но колективното търпение на братята явно се беше изчерпало. Дори на брат Давид и брат Петър, които му даваха да чете колкото поиска, явно не им се говореше с него.
— Върви си, Джуд — рече брат Давид, когато той отиде да обсъди с него книга с древногръцки митове, която братът му беше дал. — Сега не искам да те гледам.
Той беше все по-убеден, че ще го изгонят, и изпадаше в ужас, защото манастирът бе единственият дом, който е имал някога. Как щеше да оцелее, какво щеше да прави по широкия свят, за който братята му бяха разказвали, че гъмжи от опасности и съблазни? Можеше да се хване на работа, знаеше го, ставаше за градинар, за готвач и чистач, все щяха да го вземат някъде. Внушаваше си, че тогава вече ще бъде по-добре. Няма да допуска грешките, които е правел при братята.
— Знаеш ли колко струва да се грижим за теб? — попита го веднъж брат Михаил. — И през ум не ни е минавало, че ще останеш тук толкова дълго. — Той не знаеше какво да отговори, затова продължи да седи, забил тъпо поглед в масата. — Извини се — подкани брат Михаил.
— Извинявам се — пророни той.
Вече беше толкова уморен, че нямаше сили да ходи в парника. Сега след часовете отиваше в единия ъгъл на избата — брат Павел му беше казал, че там имало плъхове, но брат Матей бе отсякъл, че нямало, — покатерваше се на телените рафтове, където държаха кашоните с олио и макарони и чувалчетата брашно, и си почиваше, докато не чуеше камбаната, след която трябваше да се качи горе. На вечеря избягваше брат Лука и ако той му се усмихнеше, се обръщаше на другата страна. Сега вече знаеше със сигурност, че не е момчето, за каквото го мисли брат Лука — весело? забавно? — и се срамуваше от себе си, от това, че някак си е измамил Лука.
Избягваше Лука от близо седмица, когато отиде веднъж в скривалището си и видя брата там, чакаше го. Огледа се къде да се спотаи, но нямаше къде и затова се разплака, като се извърна към стената и започна да се извинява.
— Всичко е наред, Джуд — увери го брат Лука и след като се приближи, го потупа по гърба. — Всичко е наред, всичко е наред. — Братът седна на стъпалата в избата. — Ела насам, ела да седнеш до мен — подкани, но той поклати глава, беше много объркан и смутен. — Тогава поне седни — допълни Лука и той се подчини и се облегна на стената.
Лука се изправи и затърси нещо из кашоните по горните рафтове, после извади от един нещо и му го подаде: стъклена бутилка ябълков сок.
— Не може — отвърна той на мига.
Не му беше разрешено да идва в избата: той проникваше през едно прозорче отстрани и после слизаше по телените рафтове. За хранителните запаси отговаряше брат Павел, който ги броеше всяка седмица: ако изчезнеше нещо, щяха да обвинят него. Така ставаше винаги.
— Няма страшно, Джуд — увери го братът. — Ще донеса друг. Хайде, вземи го.
И накрая, след още увещания той взе сока. Беше сладък като сироп и той се двоумеше дали да отпива от него на малки глътки, за да си има за по-дълго, или да го изгълта, в случай че братът си промени мнението и му го вземе.
След като изпи сока, двамата продължиха да седят в мълчание, после по едно време братът каза тихо:
— Джуд… онова, което ти причиняват: не е хубаво. Не е редно да го правят, не е редно да ти причиняват болка — при което той за малко да се разплаче. — Аз за нищо на света няма да ти причинявам болка, Джуд, знаеш го, нали?
Той намери сили да погледне Лука в дългото добро разтревожено лице с къса прошарена брада и с очила, от които очите му изглеждаха още по-големи, и кимна.
— Знам, братко Лука — каза.
Брат Лука мълча дълго и накрая рече:
— Знаеш ли, Джуд, че преди да дойда тук, в манастира, имах син? Много ми приличаш на него. Обичах го силно. Но той умря и тогава дойдох тук. — Той не знаеше какво да отговори, но явно не се и налагаше, защото брат Лука продължи: — Гледам те понякога и си мисля: не заслужаваш да ти се случват такива неща. Заслужаваш да бъдеш с някой друг, с някой… — Брат Лука замълча още веднъж, защото той се бе разплакал отново. — Джуд — каза той изненадан.