— Много ви моля — изхлипа той, — много ви моля, братко Лука, не допускайте да ме изгонят оттук, ще се държа по-добре, обещавам, обещавам. Не допускайте да ме изгонят.
— Джуд — рече братът, после седна и го притегли към тялото си. — Никой няма да те изгони. Обещавам, никой няма да те изгони оттук. — Накрая той се поуспокои и двамата седяха дълго, без да казват нищо. — Исках само да ти обясня, че заслужаваш да си с човек, който те обича. Като мен. Ако беше с мен, никога нямаше да ти причиня болка. Щяхме да си живеем чудесно.
— Какво щяхме да правим? — попита той накрая.
— Ами — отвърна след малко Лука, — щяхме да ходим на къмпинг. Ходил ли си някога на къмпинг?
Той, разбира се, не беше ходил и Лука му разказа: за палатката, за огъня, за мириса и пукота на накладения с борови клони огън, за зефира на пръчка, за бухането на бухалите.
На другия ден той се върна в парника и през следващите седмици и месеци Лука му разказваше за всички неща, които могат да правят заедно, само двамата: ще ходят на плаж, ще ходят в града, на панаири. Той ще си похапва пица, хамбургери, печена царевица, сладолед. Ще се научи да играе бейзбол и да лови риба, те ще живеят само двамата в малка къща, като баща и син, по цяла сутрин ще си четат, по цял следобед ще си играят. Ще си имат градинка, където ще отглеждат зеленчуци, а също цветя, може би някой ден ще имат и парник. Ще правят всичко заедно, навсякъде ще ходят пак заедно и ще бъдат като най-добри приятели, само че още по-добри.
Той се опияняваше от разказите на Лука и когато всичко станеше ужасно, си мислеше за тях: за градината, където ще отглеждат различни сортове тиква, за потока зад къщата, където ще ловят костур, за къщурката — същата като онези, които той прави от пръчки, само че по-голяма, — където Лука му обеща да си има истинско легло и където и в най-мразовити нощи ще им бъде топло и те ще си правят всяка седмица сладкиши.
Един следобед — беше началото на януари и бе сковал такъв студ, че се наложи въпреки включените печки да завият с брезент всички растения в парника — те се трудеха мълком. Той винаги усещаше кога на Лука му се говори за тяхната къща и кога — не, и знаеше, че днес е един от тихите дни на брата, когато той сякаш беше другаде. Изпаднеше ли в такива настроения, брат Лука никога не се държеше лошо, само изпадаше в мълчание, но това бе от мълчанията, които той се бе научил да не нарушава. Ала му се искаше много да чуе някой от разказите на Лука, имаше нужда от това. Денят беше ужасен, от онези, в които му идеше да умре, и му се искаше да послуша как Лука разказва за тяхната къща и за всички неща, които ще правят, щом останат сами. В тяхната къща нямаше да ги има брат Матей, отец Гавриил, брат Петър. Никой нямаше да му крещи и да му причинява болка. Сякаш през цялото време щеше да си живее в парника, във вълшебство без край.
Той си напомняше, че не бива да говори, когато брат Лука му каза:
— Днес съм много тъжен.
— Защо, братко Лука?
— Ами — подхвана брат Лука и замълча. — Знаеш колко държа на теб, нали? Но напоследък ми се струва, че ти не държиш на мен.
Щом го чу, той изпадна в ужас и за миг онемя.
— Не е вярно! — каза на брата.
Но брат Лука поклати глава.
— Все ти говоря за нашата къща в гората — рече той, — а нямам усещането, че наистина искаш да идеш там. За теб това са само разкази, нещо като приказки.
Той поклати глава.
— Няма такова нещо, братко Лука. И за мен те са си съвсем истински.
Искаше му се да сподели с брат Лука колко истински са те, каква огромна нужда има от тях, колко му помагат. Брат Лука изглеждаше много разстроен, но накрая той успя да го убеди, че също иска такъв живот, иска да живее с брат Лука и с никой друг, че ще направи каквото трябва, за да го получи. И накрая, накрая братът се усмихна, приклекна и го прегърна, като заплъзга длани нагоре-надолу по гърба му.
— Благодаря ти, Джуд, благодаря ти — рече и той също му благодари, щастлив, че е ощастливил брат Лука.
Точно тогава брат Лука го погледна, изведнъж бе станал сериозен. Бил мислил много по въпроса — рече — и бил стигнал до извода, че е време да си построят къщата, време е да си тръгнат оттук заедно. Но той, Лука, нямало да го направи сам: щял ли Джуд да дойде с него? Давал ли му думата си? Искал ли да бъде с брат Лука така, както брат Лука искал да бъде с него — само те двамата в техния малък съвършен свят? Ама разбира се, че иска — разбира се!
И така се роди план. Щели да поемат на път след два месеца, точно преди Великден, той щял да отпразнува в къщата деветия си рожден ден. Брат Лука щял да се погрижи, единственото, което се искало от него, било да слуша, да се учи добре и да не прави пакости. И най-важното, да не казва нищо. Ако научели какво са намислили двамата — каза брат Лука, — щели да го изгонят оттук, от манастира, да го отведат сам и тогава вече брат Лука нямало да може да му помогне. Той обеща.