Следващите два месеца бяха ужасни и в същото време прекрасни. Ужасни, защото отминаваха съвсем бавно. Прекрасни, защото той си имаше тайна, и то такава, че правеше живота му по-хубав и му носеше увереността, че дните в манастира са преброени. Всяка сутрин той се будеше с радост в душата: животът с брат Лука се е приближил с още един ден. Всеки път, когато при него дойдеше някой от братята, той си спомняше, че скоро ще бъде далеч от тях, и му олекваше. Всеки път, когато го пребиваха от бой и му крещяха, той си представяше, че е в малката къща, и това му даваше мъжеството — дума, на която го беше научил брат Лука — да издържи.
Той беше помолил брат Лука да му разреши да помогне с приготовленията и брат Лука му беше казал да събере по едно от всички цветя и листа на различните растения в манастирския парк. Затова следобед той обикаляше с Библията и пъхаше между страниците ѝ листа и цветчета. Прекарваше в парника по-малко време, но видеше ли брат Лука, монахът му намигаше делово и той му се усмихваше — колко топла и прелестна беше тяхната тайна.
Най-сетне настъпи уречената вечер и той се притесни. Рано вечерта, веднага след вечеря при него дойде брат Матей, но накрая си тръгна и той остана сам. После се появи брат Лука, беше долепил пръст до устните си, и той кимна. Помогна на Лука да прибере книгите и бельото си в хартиения плик, който той държеше отворен, после двамата се измъкнаха на пръсти по коридора и стълбите, минаха през тъмната сграда и хлътнаха в нощта.
— Трябва да повървим малко до колата — прошепна му Лука, а после, след като той спря: — Какво има, Джуд?
— Пликът — отвърна той, — пликът от парника.
Тогава Лука се усмихна както винаги добродушно и отпусна длан отгоре на главата му.
— Вече съм го сложил в колата — каза, а той също се усмихна, признателен, че Лука се е сетил.
Беше студено, но той почти не забелязваше. Двамата вървяха и вървяха по посипания с чакъл дълъг път в манастира, минаха през дървената порта и се качиха на хълма, откъдето се стигаше на главното шосе, сетне поеха и по самото шосе, беше толкова тихо, че нощта сякаш кънтеше. Докато вървяха, брат Лука сочеше различни съзвездия и той казваше имената им, не сбърка нито веднъж, затова Лука го похвали през шепот и го погали отзад по главата.
— Много си ми умничък — каза. — Радвам се, че те взех, Джуд.
Вече бяха на шосето, той бе ходил на него само няколко пъти в живота си — за да отиде на лекар или на зъболекар, — макар че сега той беше безлюден и пред тях притичваха животинчета, ондатри и опосуми. После стигнаха при автомобила, дълго кафеникаво комби с олющена от ръждата боя и с багажник, пълен с кашони, с черни торби за отпадъци и някои от любимите растения на Лука — Cattleya schilleriana с грозните ѝ цветове на петна, Hylocereus undatus с клюмналия ѝ сънен цвят — в тъмнозелените им пластмасови гнезда.
Беше му странно да види брат Лука в колата, по-странно, отколкото че той е в нея. Но още по-странно бе чувството му, че си е струвало, че скоро ще дойде краят на всичките му несрети, че той навлиза в живот, хубав, може би дори още по-хубав от онова, което беше чел по книгите.
— Готов ли си да тръгваме? — пошушна му брат Лука и грейна в усмивка.
— Да — прошепна той.
А брат Лука завъртя ключа и потегли.
Имаше два начина да забрави. Години наред си беше представял (без особено въображение) подземие и как в края на деня събира образите, сцените и думите, за които не иска да мисли отново, после отваря тежката метална врата колкото да ги пъхне вътре и бързо да я затвори плътно. Но този подход не помагаше: спомените намираха начин да се измъкнат оттам. С времето той осъзна, че е важно не просто да ги крие някъде, но и да ги унищожи.
Затова беше измислил няколко решения. Незначителните спомени — дребните обиди и подмятания — ги изживяваш отново и отново, докато ги обезвредиш и от повторението те се обезсмислят или докато повярваш, че са се случили на друг и ти само си чувал за тях. При по-важните спомени държиш в главата си сцената, все едно е от филм, и после започваш да я изтриваш кадър по кадър. И двата подхода не бяха лесни: няма как например да спреш по средата на триенето и да провериш какво точно гледаш, няма как да прехвърляш само отделни части с надеждата, че няма да затънеш в подробностите на случилото, защото със сигурност ще го направиш. Трябва да се трудиш всяка нощ, докато ги заличиш напълно.