Анди пък най-неочаквано бе възобновил среднощните си телефонни обаждания. Сега му звънеше всяка вечер в един след полунощ, а по време на прегледите — които Анди бе увеличил на по един на две седмици — се държеше съвсем не в свой стил, беше спокоен и мил, от което той заставаше нащрек. Преглеждаше краката му, броеше порезните рани, задаваше все същите въпроси, както всеки друг път, проверяваше рефлексите му. А щом се прибереше и тръгнеше да вади от джобовете си дребните пари, той установяваше, че Анди му е пъхнал визитната картичка на един лекар, психолог на име Сам Ломан, върху която е написал: ПЪРВИЯТ ПРЕГЛЕД Е ОТ МЕН. Постоянно откриваше такива картички и всеки път на тях пишеше нещо ново: НАПРАВИ ГО ЗАРАДИ МЕН, ДЖУД или САМО ВЕДНЪЖ. И ТОЛКОЗ. Те бяха като дразнещите късметчета към кафето и той ги изхвърляше всичките. Беше трогнат от жеста, но и му беше втръснало да ги гледа, понеже му се струваха съвсем безпредметни: обземаше го същото чувство, както когато му се налагаше след всяко посещение на Харолд да заменя плика под мивката. Ходеше в ъгъла на килера, където държеше кашон, пълен със стотици влажни кърпички и превръзки, с купчини марля и десетки пакетчета с ножчета за бръснене, и правеше нов пакет, който прикрепваше с лепенка на същото място. Открай време други решаваха как да бъде използвано тялото му и макар и той да бе наясно, че Харолд и Анди се опитват да му помогнат, надделяваше вироглавата, детинска жилка в него: ще решават не те, а той. Бездруго имаше толкова малко власт над тялото си — как изобщо можеха да го правят на въпрос?
Втълпяваше си, че е добре, че се е възстановил, че си е върнал равновесието, всъщност обаче знаеше, че нещо не е наред, че се е променил, че се плъзга надолу. Уилем се беше прибрал и макар че не беше там, за да види какво се е случило, макар че не знаеше за Калеб и неговото унижение — той се постара Уилем да не научава, като каза на Харолд, Джулия и Анди, че няма да им проговори никога, ако се изпуснат пред някого, — още го беше срам Уилем да го вижда.
— Ужасно съжалявам, Джуд — му беше казал Уилем, след като се бе прибрал и беше видял гипса. — Сигурен ли си, че си добре?
Но гипсът не беше нищо, гипсът беше най-несрамната част и за малко той се изкуши да каже на Уилем истината, да рухне пред него, както никога дотогава, и да се разплаче, да признае пред него всичко и да го помоли да направи така, че да му олекне, да му каже, че какъвто и да е, той още го обича. Но не го направи, разбира се. Вече беше пратил на Уилем по електронната поща дълго писмо с хитроумни лъжи, описващи подробно автомобилната катастрофа, и първата вечер, когато отново бяха заедно, стояха до късно, погълнати от разговори за всичко, но не и за това писмо, и накрая двамата задрямаха направо на канапето във всекидневната и Уилем остана да нощува у него.
Но животът му си продължаваше както преди. Той ставаше от сън, ходеше на работа. В същото време правеше всичко възможно да не стои сам, за да не мисли за Калеб, но и се страхуваше да бъде с други, защото Калеб му беше напомнил, че не е като всички останали, че е несъвършен, че е отблъскващ, и той се притесняваше да бъде с нормални хора. Подхождаше към дните си така, както подхождаше към болката и изтръпването на краката си: правеше първо една стъпка, после втора, трета и накрая нещата се пооправяха. Накрая щеше да се научи как да вмества тези месеци в живота си, как да ги приема и да продължава нататък. Винаги го беше правил.
Съдебното дело беше насрочено и той го спечели. Това е огромна победа, все му повтаряше Лушън и той го знаеше, но изпитваше най-вече паника: какво щеше да прави сега? Имаше нов клиент, банка, но това предполагаше дълъг досаден труд, свързан със събирането на факти, а не трескавата работа, изискваща по двайсет часа на ден. Той щеше да стои у дома сам, с мисли, запълнени единствено от случката с Калеб. Тримейн го поздрави лично и той знаеше, че би трябвало да е щастлив, но когато го помоли за още работа, директорът се изсмя.
— Без тия, Сейнт Франсис — каза му. — Излизаш в отпуск. Това е заповед.
Той не излезе в отпуск. Обеща първо на Лушън, после и на Тримейн, че ще го направи, но не точно сега. Страхуваше се точно от това: че ще бъде сам вкъщи, че ще си прави вечеря или ще ходи с Уилем на кино и в съзнанието му най-неочаквано ще изникне сцена от месеците му с Калеб. След това ще се появят и сцена от дома, сцена от годините с брат Лука, сцена от месеците с доктор Трейлър, сцена как го блъска кола с ослепителната бяла светлина на фаровете, с главата му, която отскача встрани. После съзнанието му ще се изпълни с образи, с привидения, които настояват да им обърне внимание, които се вкопчват в него и го разкъсват с дълги като игли остри пръсти. Калеб беше отприщил нещо в него и той не успяваше да прилъже зверовете да се приберат обратно в подземието — покрай това бе осъзнал колко много време всъщност прекарва в това да овладее спомените си, колко голямо съсредоточаване се иска, колко несигурна през цялото време е била властта му над тях.