— Добре ли си? — попита една вечер Уилем.
Бяха ходили на театрално представление, от което той не бе видял почти нищо, после бяха отишли да вечерят и той слушаше Уилем с половин ухо — надяваше се да отговаря уместно, докато мести храната из чинията и се опитва да се държи нормално.
— Да — отговори той.
Нещата загрубяваха, осъзнаваше го, а не знаеше как да ги оправи. От онази случка бяха минали осем месеца, а от ден на ден той мислеше за нея не по-малко, а повече. Понякога имаше чувството, че месеците с Калеб са глутница хиени, които ден след ден го гонят по петите, и ден след ден той хвърля всичките си сили да бяга от тях, да се опитва да им се изплъзне и да не бъде погълнат от тракащите им зъби с пяна по тях. Всичко, което преди му беше помагало — съсредоточаването, нараняването, вече не помагаше. Той си нанасяше още и още рани, но спомените не искаха да се махат. Плуваше всяка сутрин по няколко километра, плуваше и всяка вечер, докато му останеха сили колкото да си вземе душ и да си легне. Докато плуваше, си повтаряше като мантра разни неща: спрягаше латински глаголи, повтаряше математически доказателства, цитираше съдебни решения, които бе изучавал в Юридическия факултет. Мозъкът му си беше негов, казваше си. Той имаше власт над всичко това, нямаше да допусне да го владее друг.
— Хрумна ми нещо — подхвана Уилем друг път, когато отидоха да хапнат заедно и той почти не приказваше.
Отговаряше със закъснение от секунда-две на всичко, което изричаше Уилем, и накрая и двамата замълчаха.
— Хайде да идем заедно на почивка. Хайде да направим онова пътешествие в Мароко, което замисляхме преди две години. Тръгваме веднага щом се прибера. Какво мислиш, Джуд? Вече ще бъде есен, ще бъде красиво.
Беше краят на юни, девет месеца след онзи случай. В началото на август Уилем заминаваше отново на снимки в Шри Ланка и щеше да се прибере чак в началото на октомври.
Докато Уилем говореше, той си мислеше как Калеб го е нарекъл урод и чак когато Уилем замълча, усети, че е негов ред да отговори.
— Разбира се, Уилем — каза. — Звучи страхотно.
Ресторантът беше в квартал „Флатайрън“, след като платиха, двамата тръгнаха да се поразходят, мълчаха, когато най-неочаквано той видя Калеб, вървеше към тях, и изпадна в такава паника, че сграбчи Уилем и го дръпна във входа на една сграда, като стресна и двамата със силата и бързината си.
— Джуд — възкликна разтревожен Уилем, — какво правиш?
— Мълчи — пошушна му той. — Само стой тук и не се обръщай. Уилем се подчини и застана като него с лице към вратата.
Той започна да брои секундите и когато бе сигурен, че Калеб ги е подминал, надзърна предпазливо към тротоара и видя, че това изобщо не е Калеб, че е друг висок тъмнокос мъж, но не и Калеб, после въздъхна, чувстваше се разгромен и оглупял и в същото време му олекна. Забеляза, че още стиска в ръка ризата на Уилем, и я пусна.
— Извинявай — каза. — Извинявай, Уилем.
— Какво стана, Джуд? — попита Уилем, като се взря в очите му. — Това пък какво беше?
— Нищо — отвърна той. — Просто ми се стори, че виждам човек, когото не искам да срещам.
— Кого?
— Никого. Един адвокат по дело, по което работя. Негодник, неприятно ми е да си имам вземане-даване с него.
Уилем го погледна.
— Не — заяви накрая Уилем. — Това не е никакъв адвокат. Това е някой друг, човек, от когото се страхуваш. — Уилем замълча. Погледна надолу към улицата, после пак него. — Уплашен си — установи изумен. — Кой беше този човек, Джуд?
Той поклати глава — опитваше се да измисли някаква лъжа за пред Уилем. Все го лъжеше: големи лъжи, малки лъжи. Самите им отношения си бяха лъжа — Уилем го мислеше за човек, какъвто всъщност той не беше. Единствен Калеб знаеше истината. Единствен Калеб знаеше какво представлява той.
— Казах ти вече — отвърна той. — Друг адвокат.