— Не, не е друг адвокат.
— Да, друг адвокат е.
Покрай тях минаха две жени и той чу как едната прошепва развълнувана на другата:
— Това беше Уилем Рагнаршон.
Той затвори очи.
— Слушай — подхвана пак тихо Уилем, — какво ти става?
— Нищо — отговори той. — Уморен съм. Трябва да се прибирам.
— Добре — рече Уилем. Спря такси, помогна му да се качи, после се качи и той. — Ъгълът на „Грийн“ и „Блум“ — обясни на шофьора.
В таксито ръцете му се разтрепераха. Случваше се все по-често и често и той не знаеше как да го спре. Беше започнало, когато беше малък, но само при крайни обстоятелства — когато той се опитваше да не се разплаче или го болеше непоносимо, а той знаеше, че не бива да издава и звук. Сега обаче треперенето се появяваше в странни моменти: помагаше му само да си нанася рани с бръснарското ножче, но треперенето бе толкова силно, че му беше трудно да удържа ножчето. Кръстоса ръце с надеждата, че Уилем няма да забележи.
Пред входа се опита да отпрати Уилем, но той не искаше и да чуе да си тръгне.
— Искам да съм сам — каза му.
— Разбирам — отвърна Уилем. — Ще бъдем сами заедно.
Продължиха да стоят там с лице един към друг и накрая той се обърна към вратата, но не успя да вкара ключа в ключалката, защото се тресеше, затова Уилем го взе от него и отключи.
— Какво, по дяволите, става с теб? — попита Уилем веднага щом влязоха вътре.
— Нищо — отвърна той, — нищо.
Сега вече зъбите му тракаха, нещо, което навремето, в детството, не се беше случвало, но сега почти всеки път съпровождаше треперенето.
Уилем се приближи към него, но той се извърна на другата страна.
— Докато ме е нямало, се е случило нещо — каза Уилем, за да опипа почвата. — Не знам какво, но нещо се е случило. Нещо неприятно. Откакто съм се прибрал от снимките на „Одисея“, се държиш странно. Недоумявам защо. — Уилем замълча и го хвана за раменете. — Кажи ми, Джуд — подкани. — Кажи ми какво. Кажи ми и все ще измислим нещо.
— Не — пророни той. — Не мога, Уилем, не мога. — Настъпи дълго мълчание. — Искам да си легна — допълни той и след като Уилем го пусна, отиде в банята.
Когато излезе оттам, Уилем бе облякъл една от тениските му и слагаше пухената завивка от стаята за гости върху канапето в спалнята му, канапето под картината с Уилем в гримьорната.
— Какво правиш? — попита той.
— Ще спя тук — отговори Уилем. Той въздъхна, но Уилем го изпревари и заговори пръв: — Имаш три възможности, Джуд — рече. — Първо, мога да се обадя на Анди и да му съобщя, че според мен не си добре и ще те закарам да те прегледа. Второ, обаждам се на Харолд, който изпада в ужас и се свързва с Анди. Или, трето, разрешаваш ми да остана тук и да те държа под око, защото отказваш да разговаряш с мен, отказваш да ми кажеш каквото и да било и явно изобщо не разбираш, че ако не друго, поне дължиш на приятелите си да им позволиш да се опитат да ти помогнат — ако не друго, ми дължиш поне това. — Гласът му стана дрезгав. — И така, кое предпочиташ?
„Ох, Уилем — помисли си той. — Само да знаеш колко ми се иска да ти кажа.“
— Съжалявам, Уилем — рече вместо това.
— Добре, съжаляваш — отвърна Уилем. — Лягай си. Още ли държиш на онова място резервни четки за зъби?
— Да — потвърди той.
На другата вечер се прибра късно от работа и завари Уилем, отново лежеше на канапето в стаята му и четеше.
— Как мина денят? — попита го Уилем, без да сваля книгата.
— Добре — отговори той.
Изчака да види дали Уилем ще обясни нещо, но Уилем не го направи, и накрая той отиде в банята. В гардеробната подмина сака на Уилем, беше с разтворен цип и бе пълен с дрехи, от което се разбра, че Уилем се кани да поостане.
Колкото и да го беше срам, нямаше как да не признае пред себе си, че му помага Уилем да е тук — не просто в апартамента, а в стаята му. Не говореха много, ала със самото си присъствие Уилем съдействаше той да се съсредоточи и да си върне равновесието. Мислеше по-малко за Калеб, изобщо мислеше по-малко. Сякаш ставаше по-нормален само защото трябваше да доказва на Уилем, че е нормален. Действаше му успокояващо да е с някого, за когото знаеше, че никога няма да го нарани, той успяваше да усмири мислите си и да спи. Но колкото и признателен да беше, в същото време бе отвратен от себе си, от това колко зависим е, колко малодушен. Нямаха ли край неговите нужди? Колко много хора му бяха помагали през годините и защо го бяха правили? Защо той им беше позволил? Един приятел намясто щеше да каже на Уилем да се прибира, щеше да му каже, че ще се справи и сам. А той не го направи. Допусна Уилем да прекара седмиците, които му оставаха в Ню Йорк, като спи като куче на канапето.