Поне можеше да не се притеснява, че е огорчил Робин, защото към края на снимките на „Одисея“ Уилем и Робин бяха скъсали — Робин бе хванала Уилем да ѝ изневерява с една от асистентките на художника по костюмите.
— А дори не я харесвах — бе споделил Уилем в един от телефонните им разговори. — Направих го по най-отвратителната причина — от скука.
Той се беше замислил.
— Не — беше възразил, — най-отвратителната причина щеше да бъде, ако си искал да бъдеш жесток. А твоята просто е най-тъпата причина.
Бе настъпило кратко мълчание, после Уилем беше прихнал.
— Благодаря ти, Джуд — беше му рекъл. — Благодаря, почувствах се и по-добре, и по-зле.
Уилем остана при него чак до деня, когато трябваше да замине за Коломбо. Щеше да се снима в ролята на най-големия син в семейството на обеднял търговец холандец в Цейлон от началото на четиресетте години на двайсети век и си беше пуснал засукани нагоре гъсти мустаци: когато го прегърна, той усети как мустаците го гъделичкат по ухото. За миг му се прииска да се предаде и да се примоли на Уилем да не заминава. „Недей да ходиш там — идеше му да каже. — Остани тук с мен. Страх ме е да съм сам.“ Знаеше, че ако го каже, Уилем ще остане: в най-лошия случай ще опита. Но той нямаше да го каже за нищо на света. Беше наясно, че Уилем няма как да отложи снимките, беше наясно и че Уилем ще се почувства виновен, задето не може да го направи. Затова го притисна по-силно до себе си, нещо, което правеше рядко — рядко показваше физически привързаността си към Уилем, — и долови, че Уилем е изненадан, но въпреки това продължи да го притиска до себе си и двамата стояха дълго така, прегърнати. Помнеше как си е помислил, че не носи достатъчно пластове дрехи, за да позволява на Уилем да го прегръща така, че Уилем със сигурност ще напипа през ризата белезите по гърба му, в онзи миг обаче по-важното бе просто да е близо до него, струваше му се, че това се случва за последен път, че той няма да види повече Уилем. Изпитваше този страх всеки път, когато Уилем заминеше някъде, но сега той бе по-остър, не толкова абстрактен, сякаш двамата изживяваха истинска раздяла.
Няколко дни след като Уилем замина, нещата вървяха добре. Но после пак загрубяха. Хиените се завърнаха, по-многобройни и освирепели отпреди, по-настървени в преследването. И тогава се завърна и всичко останало: години и години, и години на спомени, за които той си мислеше, че е подчинил и обезвредил, но които отново го връхлетяха, отново закрещяха и заподскачаха пред лицето му така, че нямаше как да не ги забележи, толкова шумни бяха, отново започнаха да настояват неуморно той да им обърне внимание. Будеше се задъхан: будеше се с имената на хора, за които се бе зарекъл да не мисли никога повече. Отново и отново се връщаше като обсебен към онази нощ с Калеб и споменът изникваше като в забавен каданс, така че секундите, когато бе стоял гол на дъжда на Грийн стрийт, се превръщаха в часове, а падането му по стълбите продължаваше дни, времето, през което Калеб го изнасилваше под душа, в асансьора, се разпростираше до седмици. Той си представяше как взима шиш за лед и се промушва с него в ухото, чак до мозъка, за да спре спомените. Мечтаеше да си удря главата в стената, докато накрая тя се пука и се разцепва и от нея с мокро кърваво жвакане се изсипва сива пихтия. Фантазираше как се залива с туба бензин, а после драсва клечка кибрит и мислите му са погълнати от пламъците. Купи си комплект бръсначи „Х-АКТО“ и стисна в дланта си три от тях, а после, докато пищеше в празния апартамент, загледа как кръвта капе от юмрука му в мивката.
Поиска от Лушън още работа и я получи, но тя не бе достатъчна. Опита да си уреди още часове като доброволец в организацията, помагаща на творците, но се оказа, че нямат. Попита дали ще го вземат и на едно друго място, организация, защитаваща правата на имигрантите, където Роудс беше работил като доброволец, но му отговориха, че им трябват хора с китайски и арабски и не искат да му губят времето. Нанасяше си още и още рани, вече се порязваше около самите белези, за да махне нагънатата сребриста плът, но и това не помогна — достатъчно. Нощем се молеше на Бог, в който не вярваше, и то от години:
— Помогни ми, помогни ми, помогни ми — умоляваше го.
Губеше себе си, това трябваше да спре. Той не можеше да бяга вечно.
Беше август, градът беше празен. Малкълм беше в Швеция, на почивка заедно със Софи, Ричард беше на Капри, Роудс — в Мейн, Анди — на остров Шелтър („Не забравяй — беше му казал, преди да замине, както винаги преди дълъг отпуск, — аз съм само на два часа път оттук, ако имаш нужда от мен, веднага взимам първия ферибот.“) Беше му непоносимо да е с Харолд, не можеше да го види, без да си спомни своя позор, обаждаше му се и му казваше, че има много работа и не може да отиде в Труро. Вместо това съвсем спонтанно си купи билет за Париж и прекара там дългите самотни празници около Деня на труда — обикаляше сам по улиците. Не потърси никого от познатите си там — Ситизън, който сега работеше във френска банка, Изидор, съседа от горния етаж на Херефорд стрийт, който преподаваше там, Фейдра, съгласила се да оглави филиала на една нюйоркска галерия, пък и те едва ли бяха в града.