Беше уморен, беше много уморен. Отнемаше му толкова сили да отпъжда зверовете. Понякога си представяше, че са го обкръжили, че са го покрили с лапите, клюновете и ноктите си, че го кълват, дърпат и разкъсват, докато от него не остане нищо, а той не се съпротивлява.
След като се прибра от Париж, му се присъни сън, че тича по напукана червена равнина. Преследваше го тъмен облак и макар той да беше бърз, облакът бе по-бърз от него. Щом облакът се приближи, той чу жужене и видя, че това всъщност е рояк насекоми, ужасни, мазни и шумни, с израстъци като щипци, щръкнали под очите. Той знаеше, че спре ли, с него е свършено, и въпреки това дори насън си даваше сметка, че няма да издържи още дълго, по едно време вече не бе в състояние да тича, ето защо закуцука — дори в съня му действителността, голата истина бяха надделели.
Точно тогава той чу глас, непознат, но спокоен и властен.
— Спри — каза гласът. — Можеш да сложиш край на това. Не ти се налага да го правиш.
За него бе голямо облекчение да чуе тези думи, затова спря внезапно, изправи се изтощен с лице пред облака, който бе само на секунди, на няколко крачки от него, и зачака края.
Събуди се уплашен, понеже знаеше какво означават тези думи, които и го хвърляха в ужас, и му носеха успокоение. Сега той чуваше ден след ден наум онзи глас, напомнящ, че всъщност може да спре. Че всъщност не му се налага да продължава нататък.
И преди, разбира се, беше мислил дали да не сложи край на живота си: в дома, във Филаделфия, след смъртта на Ана. Но все нещо го спираше, въпреки че сега той не помнеше какво точно. Сега, докато бягаше от хиените, спореше сам със себе си: защо изобщо бяга? Беше толкова уморен, толкова му се искаше да спре. Мисълта, че не му се налага да продължи, някак си му носеше утеха, напомняше му, че има избор, напомняше му, че подсъзнанието му може и да не се подчинява на съзнанието, но това не означава, че той няма власт над себе си.
Почти като експеримент започна да си представя какво ще стане, ако си отиде: през януари, след годината, когато доходите му в кантората бяха най-високи, обнови завещанието си, та всичко да бъде наред. Щеше да напише писмо на Уилем, писмо на Харолд, писмо на Джулия, сигурно нямаше да бъде зле да напише и на Лушън, на Ричард, на Малкълм. На Анди. На Джей Би, с което да му каже, че му прощава. После можеше да си отиде. Мислеше за това всеки ден и след като помислеше, нещата ставаха по-лесни. Мисълта за това му вдъхваше мъжество.
А после, по някое време това вече не бе експеримент. Той не помнеше как е стигнал до това решение, но от него му олекна, той се почувства по-свободен, не толкова изтерзан. Хиените пак го преследваха, сега обаче той виждаше някъде в далечината къща с отворена врата и знаеше, че стигне ли до нея, ще бъде в безопасност и ще изчезне всичко, което го преследва. На тях, разбира се, това не им хареса — те също виждаха вратата и знаеха, че той ще им се изплъзне — и от ден на ден го преследваха все по-настървено, а войнството, което го гонеше по петите, ставаше все по-силно, шумно и настойчиво. Мозъкът му бълваше спомени, те заливаха всичко останало — той се сещаше за хора, усещания и случки, за които не бе мислил от години. Като с алхимия по езика му изникваха вкусове, той надушваше миризми, които не бе усещал от десетилетия. Системата му беше дала засечка, ако не предприемеше нещо, той щеше да се удави в спомените. Беше опитвал, цял живот беше опитвал. Беше опитвал да бъде различен, бе опитвал да бъде по-добър, бе опитвал да се пречисти. А не се получаваше. След като взе решението, бе очарован от собствената си обнадежденост, от това, че можеше да си спести години на мъки, като просто им сложи край — можеше да се превърне в спасител сам на себе си. Нямаше закон, който да му повелява да продължи да живее, животът все още си беше негов и той можеше да прави с него каквото поиска. Как не му беше хрумвало през всичките тези години? Сега изборът изглеждаше очевиден, единственият въпрос бе защо му е отнело толкова много време.