Поговори с Харолд, от облекчението в гласа му разбра, че явно звучи по-нормално. Поговори с Уилем.
— Звучиш по-добре — отбеляза Уилем и той долови облекчение и в неговия глас.
— По-добре съм — увери го той.
След разговорите с двамата му домъчня, но вече беше решил твърдо. И без това само ги обременяваше, за тях той не бе друго, освен грамада от неприятности. Ако не се спреше сам, щеше да ги затисне с проблемите си. Щеше да взима и взима, и взима от тях, докато не изгризеше всяко късче плът, те щяха да преодоляват всяка трудност, пред която ги изправеше, а той пак щеше да намира нови начини да ги унищожи. Те щяха да скърбят известно време за него, понеже бяха добри хора, най-добрите, и той съжаляваше за това, но накрая щяха да се убедят, че животът им е по-хубав без него. Щяха да видят колко много време им е отнел, щяха да осъзнаят какъв крадец е бил, как е изсмукал всичките им сили и внимание, как ги е обезкървил. Надяваше се да му простят, надяваше се да проумеят, че така им се извинява. Носеше им избавление — обичаше най-много тях и ако обичаш някого, правиш точно това: даваш му свобода.
Денят дойде: един понеделник в края на септември. Предишната вечер той си бе дал сметка, че от побоя е минала почти година, макар че не го беше предвиждал по този начин. Онази вечер си тръгна рано от работа. През почивните дни в края на седмицата бе сложил в ред проектите си и бе написал на Лушън бележка, в която бе обяснил подробно докъде е стигнал с всяко от делата. У дома подреди писмата на масата в трапезарията, сложи при тях и препис от завещанието си. Бе оставил на домоуправителя на Ричард бележка, че тоалетната в голямата баня продължава да тече, и бе помолил на другия ден в девет Ричард да пусне водопроводчика — и Ричард, и Уилем имаха ключове от апартамента, — понеже той трябва да излезе по работа.
Свали сакото, вратовръзката, обувките и часовника си и отиде в банята. Седна с навити ръкави на ризата под душа. Беше си налял чаша уиски, от което отпиваше, за да се поуспокои, беше взел и ножче за кадастрон — знаеше, че ще го държи по-лесно от бръснача. Беше наясно какво да направи: три прави отвесни линии, възможно най-дълбоки и дълги, по вените на двете ръце. После щеше да легне и да чака.
Почака малко и поплака, защото беше уморен и уплашен и защото бе готов да си тръгне, бе готов да си отиде. Накрая разтърка очи и започна. Най-напред се зае с лявата си ръка. Направи първия разрез, по-болезнен, отколкото беше очаквал, и извика. После направи втория. Отпи още веднъж от уискито. Кръвта беше лепкава, гъста като пихтия, а не като течност, лъскава, с проблясъци по нея, все едно е черен петрол. Панталонът му бе наквасен с нея, той вече държеше по-хлабаво ножчето. Направи и третия разрез.
Щом приключи и с двете ръце, се свлече при задната стена на душкабината. Колкото и нелепо да звучеше, му се прииска да има възглавница. Беше му горещо от уискито и от собствената му кръв, която се стичаше по него и се събираше на локвичка около краката му — вътрешното му „Аз“ се срещаше с външното и го заливаше. Той затвори очи. Хиените отзад виеха, вбесени. Пред него се мержелееше къщата с отворената врата. Той още не беше близо до нея, но все пак се бе приближил малко: достатъчно, за да види, че вътре има легло, на което да си почине, на което да легне и да поспи след дългото тичане, където за пръв път в живота да бъде в безопасност.
След като навлязоха в Невада, брат Лука спря край една пшенична нива и го повика да слезе от колата. Още беше тъмно, но той чу как птиците се размърдват, чу как разговарят със слънцето, което още не виждат. Той хвана за ръка брат Лука, двамата се отдалечиха бавно от автомобила и отидоха при едно голямо дърво, където Лука обясни, че другите братя щели да ги търсят и затова те трябвало да променят външния си вид. Той съблече омразната роба и си сложи дрехите, които брат Лука му подаде: суитшърт с качулка и джинси. Преди това обаче застана мирно и Лука го подстрига с електрическа самобръсначка. Братята го подстригваха рядко, косата му беше дълга, стигаше му под ушите и докато я подстригваше, брат Лука цъкаше тъжно:
— Красивата ти коса — рече, после я уви внимателно в робата си и я пъхна в плик за отпадъци. — Сега, Джуд, изглеждаш като всички останали момчета. Но по-нататък, когато бъдем на сигурно място, можеш да си я пуснеш пак, чу ли?
Той кимна, макар че всъщност му харесваше да изглежда като всички останали момчета. След това брат Лука също започна да се преоблича и той се обърна, за да не го притеснява.
— Можеш да гледаш, Джуд — засмя се Лука, но той поклати глава.