За миг се почувства щастлив от усмивката върху лицето на брата, сякаш му бе подарил не друго, а самата къща.
— О, Джуд — рече Лука, — това е най-големият подарък, който мога някога да получа. Знаеш ли колко много те обичам? Обичам те повече от себе си. Ти си ми като син.
И той му се усмихна, защото понякога си представяше тайничко, че Лука му е баща, а той му е син.
— Баща ти каза, че си на девет, но изглеждаш по-голям — отбеляза подозрително един от клиентите, преди да започнат, а той отвърна, както го беше научил Лука:
— Висок съм за възрастта си.
Хем му стана приятно, хем не особено, задето клиентът е помислил Лука за негов баща.
Тогава брат Лука му обясни, че когато двама души се обичат силно като тях, те спят в едно легло и са голи. Той не знаеше какво да отговори, но още преди да е измислил, брат Лука дойде да легне при него, после му махна дрехите и започна да го целува. Той не се беше целувал никога — брат Лука не позволяваше на клиентите — и не му хареса, не му хареса слюнката и силата.
— Отпусни се — прикани братът. — Просто се отпусни, Джуд.
И той направи всичко по силите си да се отпусне.
Първия път, когато правиха секс с брата, той му каза, че щяло да бъде различно, не като с клиентите.
— Защото се обичаме — поясни Лука и той му повярва, а когато в крайна сметка почувства същото — същата болка, същите притеснения, трудности и срам, — предположи, че прави нещо не както трябва, особено при положение че после братът беше много щастлив.
— Хубаво беше, нали? — попита го братът. — Беше различно, нали?
И той се съгласи, притесняваше се да признае, че изобщо не е било различно, било е точно толкова ужасно, както с клиента предишната вечер.
Ако по-рано вечерта идваха клиенти, брат Лука обикновено не правеше секс с него, но винаги спяха на едно легло и винаги се целуваха. Сега едното легло беше за клиентите, а другото беше тяхно. С времето той изпитваше все по-голяма погнуса от вкуса в устата на Лука с дъх на застояло кафе, от езика му, хлъзгав и грапав, напиращ да проникне в него. Късно през нощта, докато братът спеше до него, отпуснат с цялата си тежест върху стената, той понякога плачеше тихо и се молеше да го отведат някъде, където и да е, само да не е тук. Вече не мислеше за къщата: сега мечтаеше за манастира и си мислеше колко глупав е бил да си тръгне оттам. В крайна сметка там му беше по-добре. Сутрин, след като излезеха навън и започнеха да срещат хора, брат Лука му казваше да сведе очи, понеже други такива нямало и ако братята ги търсели, очите му щели да ги издадат. Но понякога му се искаше да вдигне очи, сякаш само с цвета и формата си те можеха да предупредят през километрите и щатите братята: ето ме, тук съм. Помогнете ми. Много ви моля, вземете ме обратно. Вече не му принадлежеше нищо: нито очите, нито устата, нито дори името, с което брат Лука се обръщаше към него само когато бяха сами. А за пред всички други беше Джоуи.
— Това тук е Джоуи — казваше брат Лука, а той ставаше от леглото и чакаше със сведена глава, докато клиентът го оглеждаше.
Обичаше уроците, защото само тогава брат Лука не го пипаше и в тези часове братът беше какъвто той го помнеше, човекът, на когото се бе доверил и когото бе последвал. После обаче уроците за деня приключваха и всяка вечер завършваше както предишната.
Той ставаше все по-мълчалив.
— Къде е усмихнатото ми момче? — питаше го братът, а той се опитваше да му се усмихна. — Няма нищо нередно да се наслаждаваш — обясняваше понякога братът и той кимаше, а братът му се усмихваше и го галеше по гърба. — Харесва ти, нали? — питаше и намигаше, а той пак кимаше, без да изрича и дума. — Виждам аз — допълваше Лука, все така усмихнат, горд от него. — Създаден си за това, Джуд.
Някои от клиентите му казваха същото — роден си за това — и колкото и да му беше неприятно, той знаеше, че са прави. Беше роден за това. Беше роден, беше изоставен, беше прибран и бе използван за това, за което е бил предназначен да бъде използван.
В по-късни години се опитваше да си спомни кога точно е осъзнал, че къщата няма да бъде построена никога, че животът, за който е мечтал, няма да бъде негов никога. В началото броеше клиентите, с които се е виждал, мислеше, че щом достигне определена бройка — четиресет? петдесет? — всичко със сигурност ще приключи, със сигурност ще му разрешат да спре. Но бройката ставаше все по-голяма и голяма и един ден той си даде сметка за това и се разплака, толкова уплашен и погнусен бе от онова, което вършеше, че престана да брои. И така, дали се случи, когато достигна тази бройка? Или когато напуснаха завинаги Тексас с обещанието на Лука, че горите в щат Вашингтон бездруго били по-хубави, и поеха на запад, през Ню Мексико и Аризона, а после на север, като спираха за по няколко седмици в малки градчета, отсядаха в мотелчета, съвсем същите като онзи, първия, в който бяха живели, и където и да спряха, винаги имаше мъже, а в нощите, когато нямаше, брат Лука му се нахвърляше така, както той не се бе нахвърлял на нищо? Дали когато си даде сметка, че ненавижда седмиците, когато е в почивка, повече от нормалните седмици, защото връщането към обичайния живот бе много по-ужасно, отколкото ако го държаха без всякаква почивка? Дали когато е започнал да забелязва несъответствията в разказите на брат Лука: че е умрял не синът му, а един негов племенник, който всъщност не бил умрял, ами бил заминал и брат Лука не го бил виждал никога повече, веднъж — че се е отказал да е учител, защото се е почувствал призован да иде в манастир, а друг път — защото му е дошло до гуша постоянно да се разправя с директора на училището, който за разлика от брата очевидно нехаел за децата, братът разказваше ту че е израсъл в Източен Тексас, ту че детството му е минало в Кармел, Ларами, Юджийн?