Или се случи в деня, когато на път за Вашингтон навлязоха от Юга в Айдахо? Рядко се престрашаваха да се отбият в истински градове — тяхната Америка беше без дървета, без цветя, свеждаше се само до дълги отрязъци шосе, където единственото зелено нещо беше самотната оцеляла катлея на брат Лука, която продължаваше да живее и да пуска листа, но не и пъпки, — но този път свърнаха от магистралата, защото в един от градовете брат Лука имаше приятел лекар и искаше той да го прегледа, тъй като беше ясно, че въпреки предпазните мерки, които по настояване на брат Лука взимаха, той бе пипнал от един от клиентите някаква болест. Не знаеше как се казва градът, но се стресна от знаците за нормален живот наоколо и загледа мълком през прозореца, взря се в сцените, които винаги си беше представял, но рядко беше виждал: жени, които стояха на улицата с детски колички, говореха си и се смееха, задъхан мъж, излязъл да потича за здраве, семейства с кучета, свят, в който имаше не само мъже, но и деца и жени. При тези преходи с автомобила той обикновено затваряше очи — сега спеше през цялото време в очакване денят да свърши, — но онзи ден се чувстваше необичайно бодър, нащрек, сякаш светът се мъчеше да му каже нещо и единственото, което се искаше от него, бе да чуе посланието.
Брат Лука се опитваше да гледа картата и в същото време да шофира, накрая обаче отби встрани от пътя и като мърмореше, се взря в картата. От другата страна имаше бейзболно игрище и той загледа как някак си отведнъж то започна да се пълни с хора: предимно с жени, а после и с момчета, които тичаха и крещяха. Момчетата носеха екипи, бели на червени райета, но въпреки това всички изглеждаха различни — различна коса, различни очи, различна на цвят кожа. Някои бяха слабички като него, други бяха дебели. Той не беше виждал никога толкова много свои връстници на едно място и не можеше да откъсне очи от тях. А после му направи впечатление, че макар и да са различни, те всъщност са еднакви: всички се усмихваха и се смееха, развълнувани, че са навън, в топлия сух ден, че слънцето над тях грее ярко, че майките им вадят от хладилните чанти кутийки безалкохолни напитки и бутилки вода.
— Аха! Потегляме отново на път! — чу той Лука, чу го и как затваря картата. Но той усети как, преди да завърти ключа, Лука проследява погледа му и известно време двамата продължиха да седят и да наблюдават мълком момчетата, докато накрая Лука не го поглади по косата. — Обичам те, Джуд — каза и след малко той отвърна както винаги с:
— И аз те обичам, братко Лука.
После отпрашиха нататък.
Той уж беше същият като тези момчета, но всъщност не беше като тях: беше различен. Никога нямаше да бъде едно от тях. Никога нямаше да тича по игрището, а майка му да го вика да закуси, за да не се умори по време на срещата. Никога нямаше да има свое легло в онази горска къща. Никога вече нямаше да бъде чист. Момчетата играеха на игрището, а той пътуваше с брат Лука към лекаря, у когото, както знаеше от предишните прегледи при други лекари, щеше да има нещо сбъркано, който някак си нямаше да бъде добър човек. Той беше далеч от тези момчета точно толкова, колкото и от манастира. Беше се отдалечил толкова много от себе си, от човека, който се надяваше да бъде, че сякаш вече изобщо не беше момче, сякаш се беше превърнал в нещо съвсем различно. Сега това бе животът му и той не можеше да направи нищо.