Пред кабинета на лекаря Лука се надвеси и го хвана.
— Довчера ще се позабавляваме само ти и аз — каза му, а той кимна, защото не можеше да направи нищо друго. — Да тръгваме — подкани Лука и го пусна, а той слезе от колата и тръгна след него през паркинга към кафявата врата, която вече се отваряше, за да ги пусне вътре.
Първият спомен: болнична стая. Разбра, че е болнична стая, още преди да отвори очи, защото долови миризмата, защото особената тишина — тишина, която всъщност не беше тиха — му беше позната. До него: Уилем, заспал на един стол. Тогава той се обърка — защо Уилем беше тук? Нали уж беше заминал някъде. Той си спомни: Шри Ланка. А ето че не беше заминал. Беше тук. Колко странно — помисли си. Защо ли е тук? Това беше първият му спомен.
Вторият спомен: същата болнична стая. Той се обърна и видя, че Анди е седнал отстрани на леглото, Анди, небръснат, в ужасен вид, който му се усмихва странно и неубедително. Той почувства как Анди му стиска ръката — преди Анди да му стисне ръката, не бе усещал, че има ръка — и също се опита да стисне неговата, но не успя. Анди погледна нагоре към някого.
— Засегнати нерви? — чу го да пита.
— Може би — отвърна другият човек, човекът, когото той не виждаше, — но ако извадим късмет, по-вероятно е…
Той затвори очи и отново потъна в сън. Това беше вторият спомен.
Третият, четвъртият, петият и шестият спомен всъщност не бяха никакви спомени: бяха лица на хора, техните ръце, техните гласове — надвесени над лицето му, те го държаха за ръка и му говореха: Харолд, Джулия, Ричард, Лушън. Същото и за седмия и осмия: Малкълм, Джей Би.
Деветият спомен отново беше с Уилем, който седеше до него и му обясняваше, че съжалявал много, но трябвало да замине. За малко, после пак щял да се върне. Уилем плачеше, и той не знаеше защо, но не му се стори необичайно — всички плачеха, плачеха и му се извиняваха, което го озадачаваше, понеже никой не бе направил нищо лошо: ако не друго, той знаеше поне това. Опита се да каже на Уилем да не плаче, да му каже, че е добре, но езикът бе набъбнал в устата му, беше се превърнал в голяма безполезна плоча, и той не успя да го размърда. Уилем вече го държеше за едната ръка, той обаче нямаше сили да вдигне другата, да хване Уилем за китката и да го успокои, затова накрая се отказа.
В десетия спомен още беше в болницата, но в друга стая, и още беше много уморен. Ръцете го боляха. Той държеше във всяка по една гумена топка и трябваше да ги стиска пет секунди, а после още пет да ги пуска. След това отново да ги стиска за пет и да ги пуска за пет. Не помнеше кой му го е казал, не помнеше и кой му е дал топките, но го правеше и докато го правеше, ръцете го заболяваха по-силно, с пареща жива болка, затова стискаше топките най-много по три-четири пъти, след това се изтощаваше и се налагаше да спре.
После една нощ се събуди, изтръгна се от пластове и пластове сънища, които не помнеше, и осъзна къде е и защо е там. Заспа отново, а на другия ден се извърна и видя, че на един стол до леглото седи мъж: не знаеше кой е, но го беше виждал и друг път. Мъжът идваше, сядаше и го гледаше, понякога му говореше, но той все не можеше да се съсредоточи и да разбере какво му казва, затова накрая затваряше очи.
— В заведение за душевноболни съм — каза сега той на мъжа и се стъписа от гласа си, пресипнал и дрезгав.
Мъжът се усмихна.
— Да, намирате се в психиатричното отделение на една болница — отвърна той. — Помните ли ме?
— Не — призна си той, — но съм ви виждал и преди.
— Аз съм доктор Соломон. Психиатър тук, в болницата. — Настъпи мълчание. — Знаете ли защо сте тук?
Той затвори очи и кимна.
— Къде е Уилем? — попита. — Къде е Харолд?
— Наложи се Уилем да се върне в Шри Ланка, за да довърши снимките — обясни лекарят. — Ще се върне на… — Той чу как лекарят прехвърля някакви листове. — На девети октомври. Значи след десет дни. Харолд ще дойде в дванайсет, винаги идва по това време, помните ли? — Той поклати глава. — Джуд — продължи лекарят, — можете ли да ми кажете защо сте тук?
— Защото — подхвана той и преглътна. — Заради онова, което направих в банята.
Отново настъпи мълчание.
— Точно така — потвърди тихо лекарят. — Джуд, можете ли да ми кажете защо…
Но това бе всичко, което той чу, защото отново потъна в сън.
Следващия път, когато се събуди, мъжа го нямаше, затова пък на негово място се бе появил Харолд.
— Харолд — рече той с новия си странен глас и Харолд, който седеше с лакти, опрени на бедрата му, и се държеше отстрани за лицето, вдигна поглед внезапно, сякаш той беше изкрещял.