— Джуд — каза и седна до него на леглото.
Взе от дясната му ръка топката и го хвана.
Той си помисли, че Харолд изглежда ужасно.
— Извинявай, Харолд — каза и Харолд се разплака. — Недей да плачеш — рече му, — много те моля, недей да плачеш.
Харолд стана, отиде в банята и той го чу да се секне.
Вечерта, след като остана сам, също се разплака: не заради онова, което е направил, а защото не е успял, защото в крайна сметка се е измъкнал жив.
От ден на ден съзнанието му се избистряше все повече. От ден на ден той стоеше буден малко по-дълго. През повечето време не чувстваше нищо. При него на свиждане идваха хора, които плаче ха, а той ги гледаше и не виждаше друго, освен това, че лицата им са странни, че когато плачат, всички изглеждат еднакво с мокрите носове и с рядко използваните мускули, притеглили устата им в необичайни посоки, в необичайни форми.
Той не мислеше за нищо, съзнанието му беше чист лист хартия. Научаваше малко по малко какво се е случило: как домоуправителят в сградата на Ричард е решил, че водопроводчикът ще дойде в девет вечерта, а не в девет на другата сутрин (дори в унеса си той се учуди как някой може да реши, че един водопроводчик ще се вдигне и ще дойде в девет вечерта), как Ричард го е намерил и след като е повикал линейка, го е откарал в болницата, как после се е обадил на Анди, Харолд и Уилем, как Уилем се е качил на самолета в Коломбо, за да се върне при него. Наистина съжаляваше, че го е открил не друг, а именно Ричард — именно тази част от плана му го притесняваше най-много, макар и да помнеше как си е помислил, че Ричард издържа на кръв, все пак беше правил с нея скулптури, и затова ще бъде травмиран най-малко измежду приятелите му, — и му се извини, а той го погали отгоре по ръката и му каза, че няма страшно, всичко е наред.
Доктор Соломон идваше всеки ден и се опитваше да поговори с него, но той нямаше какво толкова да му казва. През повечето време хората изобщо не разговаряха с нето. Идваха, сядаха, вършеха някаква си своя работа или му говореха явно без да очакват отговор, за което той им беше признателен. Лушън идваше често, обикновено с подарък, веднъж с голяма картичка, върху която се бяха подписали всички в кантората — „Сигурен съм, че точно от това ще ти олекне — подметка ехидно Лушън, — но все пак ти го нося“, — Малкълм пък му бе измайсторил една от въображаемите си къщи с прозорци от силно опънат пергамент, която сложи на нощното шкафче. Уилем му се обаждаше по телефона всяка сутрин и всяка вечер. Харолд му четеше „Хобит“, който той не беше чел никога, а когато не можеше да дойде, идваше Джулия и тя продължаваше от мястото, докъдето беше стигнал Харолд: това бяха любимите му посещения. Анди наминаваше всяка вечер, след края на работното време в лекарския кабинет, и вечеряше с него: тревожеше се, че не се хранел добре, и му носеше каквото бяха приготвили вкъщи. Веднъж му донесе телешко варено с ечемик, но той още нямаше сили да държи прибори и се наложи Анди да го храни с лъжицата. Навремето той сигурно щеше да се притесни, но сега просто му беше все тая: само отваряше уста и поемаше храната, която беше безвкусна, после дъвчеше и преглъщаше.
— Искам да се прибера — каза една вечер на Анди, докато го гледаше как яде сандвич с пуешко.
Анди преглътна и го погледна.
— Виж ти!
— Да — потвърди той. Не се сети какво друго да каже. — Искам да си тръгна оттук.
Мислеше, че Анди ще подметне нещо ехидно, но той само кимна бавно.
— Добре тогава — рече. — Добре. Ще поговоря със Соломон.
Той се свъси.
— Яж си сандвича.
На другия ден доктор Соломон каза:
— Подочух, че искате да си ходите у вас.
— Имам чувството, че се заседях тук — потвърди той.
Известно време доктор Соломон мълча.
— Наистина лежите тук от доста време — промълви накрая. — Но ако отчетем колко дълго сте се самонаранявали и колко сериозен е опитът, лекарят ви — Анди — и родителите ви решиха, че така е най-добре.
Той се позамисли.
— Излиза, че ако опитът ми не е бил толкова сериозен, съм щял да се прибера по-рано?
Изглеждаше прекалено логично, за да обяснява нещо. Лекарят се усмихна.
— Вероятно — рече той. — Но аз не съм категорично против да ви изпишат, Джуд, макар че според мен трябва да вземем предпазни мерки. — Той замълча. — Притеснява ме обаче отказът ви да обсъждате защо изобщо сте направили такъв опит. Доктор Контрактър — извинявайте, Анди — ми съобщи, че открай време отказвате психотерапия, можете ли да ми обясните защо? — Той не отговори, лекарят също мълча известно време. — Баща ви ми каза, че миналата година сте изживели насилие по време на връзката си и това е имало дългосрочни последици — продължи лекарят и той усети как изтръпва. Но си наложи да не отговаря и затвори очи, а накрая чу, че доктор Соломон става, за да си тръгне. — Утре ще дойда пак, Джуд — каза, преди да излезе.