Накрая, след като се изясни, че той няма намерение да разговаря с никого от тях и не е в състояние да се самонарани отново, го изписаха, но с условия: да бъде поверен на грижите на Джулия и Харолд. Било силно препоръчително да продължи да взима лекарствата, предписани му в болницата, само че в по-леки дози. Силно препоръчително било и два пъти в седмицата да ходи на психотерапевт. Трябвало да ходи и веднъж в седмицата при Анди. Той се съгласи с всичко. Подписа се — едва държеше химикалката — на документите за изписване, където вече се бяха подписали и Анди, доктор Соломон и Харолд.
Харолд и Джулия го откараха в Труро, където Уилем вече го чакаше. Всяка нощ той спеше дълго и непробудно, а през деня двамата с Уилем се разхождаха бавно по хълма над океана. Беше началото на октомври, водата беше студена за къпане, но те седяха на пясъка, гледаха хоризонта и понякога Уилем му говореше, друг път си мълчеше. Той сънуваше как морето се е вледенило, как вълните с бели зайчета по тях също са замръзнали и Уилем е на далечен бряг, откъдето го вика, затова той върви бавно през ширналата се пустош с ръце и лице, изтръпнали от вятъра.
Вечеряха рано, защото той си лягаше съвсем рано. Храната винаги бе проста, лесно смилаема и ако имаше месо, някой от тримата му го режеше предварително, за да не му се налага да държи нож. Всяка вечер Харолд му сипваше чаша мляко — като на малко дете, и той го пиеше. Не му беше разрешено да става от масата, докато не изяде поне половината от каквото му бяха сложили в чинията, не му беше разрешено и да си сипва сам. Беше много уморен, за да се съпротивлява, и гледаше да се справи.
Вечно му беше студено и се случваше да се буди посред нощ разтреперан въпреки купчината завивки върху него, а после да лежи буден и да гледа Уилем, който спеше в същата стая, на дивана отсреща, да гледа и облаците, които се носеха по крайчето на луната, надзърнала между рамката на прозореца и щората, и накрая да се унася отново.
Понякога си мислеше какво е направил и както в болницата, го обземаше мъка: мъката, че не е успял, че е още жив. А понякога си мислеше за това и го обземаше страх: че сега вече всички ще се държат с него различно. Сега вече той наистина беше страшилище, по-голямо страшилище, отколкото преди. Сега наново трябваше да започне с опитите да убеди хората, че е като всички останали. Мислеше си за кантората, единственото място, където нямаше никакво значение какъв е бил преди. Сега обаче винаги щеше да има още една история за него, която да си оспорва първенството. Сега той нямаше да е просто най-младият съдружник в историята на кантората (както понякога го представяше Тримейн), сега щеше да бъде съдружник, направил опит за самоубийство. Мислеше си, че сигурно са му много ядосани. Мислеше си за работата си там и кой ли я е поел. Вероятно не им и трябваше да се връща. Кой щеше да поиска сега да работи с него? Кой щеше да му се довери отново?
Пък и не само в „Роузън Причард“ щяха да погледнат на него с други очи — щяха да го направят всички. Не бе останало нищо от цялата независимост, за която бе хвърлил години в опит да докаже, че я заслужава. Сега не можеше да си нареже дори храната. Предишния ден се наложи Уилем да му помага да си завърже обувките.
— Ще стане по-добре, Джуд — увери го, — ще стане. Лекарят каза, че се иска само време.
Сутрин се налагаше Харолд и Уилем да го бръснат, защото ръцете му още не бяха заякнали, той гледаше в огледалото непознатото си лице, докато те плъзгаха по бузите му и под брадичката бръснача. Беше се научил да се бръсне във Филаделфия, докато живееше у Дъгласови, но Уилем му бе показал отново, когато бяха първи курс, защото, както му каза след време, бил притеснен от плахите му резки движения, сякаш дялка със сърп храсти.
— Добър във висшата математика, слаб в бръсненето — рече му и се усмихна, за да не го смути.
Освен това си казваше: „Винаги можеш да опиташ още веднъж“, и само при тази мисъл се чувстваше по-силен, макар че, колкото и странно да звучеше, не бе склонен на втори опит. Беше изтощен. Един нов опит предполагаше подготовка. Означаваше той да намери нещо остро, да улучи момент, когато да е сам, а той никога не беше сам. Знаеше, разбира се, че има и други начини, но опърничаво държеше на онзи, който вече бе избрал, макар и той да не се беше оказал успешен.
Но като цяло не чувстваше нищо. Харолд, Джулия и Уилем го питаха какво иска за закуска, но изборът беше невъзможен, немислим — палачинки? Гофрети? Овесени ядки? Яйца? Какви яйца? Рохки? Твърдо сварени? Бъркани? Печени? На омлет? На очи? — и той клатеше глава, така че накрая те спряха да питат. Спряха да го питат за всичко, от което му олекна. След обяда (и абсурдно рано) подремваше на канапето във всекидневната, пред огъня, унасяше се от шепота им, от плискащата се вода, докато миеха съдовете. Следобед Харолд му четеше, случваше се Уилем и Джулия да останат да послушат.