След десетина дни двамата с Уилем се прибраха на Грийн стрийт. Той се страхуваше от това завръщане, но когато влезе в банята, мраморът беше чист, без петънце по него.
— Малкълм — обясни Уилем още преди той да е попитал. — Приключи миналата седмица. Всичко е ново.
Уилем му помогна да легне и му подаде плик от амбалажна хартия с името му отгоре, който той отвори вече след като Уилем излезе. Вътре бяха писмата, които беше написал на всички, все така запечатани, както и запечатаният препис на завещанието и бележка от Ричард: „Реших, че сигурно ги искаш. С обич, Р.“. Той ги пъхна с треперещи ръце обратно в плика, на другия ден ги прибра в сейфа.
Сутринта се събуди много рано и след като се прокрадна покрай Уилем, който спеше на дивана в дъното на стаята, обиколи апартамента. Някой беше наслагал цветя във всяка стая, кленови клонки, купи с малки тикви. Миришеше страхотно, на ябълки и кедър. Той отиде в кабинета си, някой бе струпал пощата му на бюрото, а хартиената къщичка на Малкълм бе сложена върху купчина книги. Той видя неотворени пликове от Джей Би, от Хенри Йънг Азиатеца, от Индия, от Али и знаеше, че са му нарисували портрети. Мина покрай масата в трапезарията, като прокара пръсти по гръбчетата на книгите по лавиците, влезе в кухнята, отвори хладилника и видя, че е пълен с любимите му неща. Сега Ричард работеше по-често с керамика и в средата на масата за хранене имаше голяма безформена чиния, грапава и приятна на допир, нашарена с бели жилчици. До нея бе сложена статуята на свети Юда, която притежаваха заедно с Уилем и която Уилем бе взел със себе си, когато се бе пренесъл на Пери стрийт, но сега тя отново се бе озовала тук.
Дните отминаваха, той се беше оставил на техния ход. Сутрин плуваше и двамата с Уилем закусваха. После идваше физиотерапевтката, която го караше да стиска гумени топки, къси въжета, клечки за зъби, химикалки. Понякога той трябваше да вдигне с една ръка няколко предмета, като ги държи между пръстите, а това беше трудно. Ръцете му трепереха повече от всякога и той усещаше в пръстите си остри иглички, но жената му казваше да не се притеснява, мускулите се възстановявали, нервите му се пренастройвали. Той обядваше, подремваше. Докато подремваше, да го наглежда, идваше Ричард, а Уилем отиваше да върши разни неща или да поспортува долу в салона, а той се надяваше Уилем да си намери нещо интересно и приятно, което да не включва него и проблемите му. Следобед наминаваха да го видят: все същите хора, но и нови също. Стояха по един час, после Уилем ги отпращаше. Малкълм дойде заедно с Джей Би и четиримата проведоха спънат любезен разговор за неща, които са правили като студенти, но той се зарадва на Джей Би и си помисли, че може би ще му се прииска да го види отново, когато е с по-бистра глава, за да му се извини и да му каже, че му е простил. Преди да си тръгне, Джей Би му каза тихо:
— Ще стане по-добре, Джуди. Повярвай ми, знам. — А после добави: — Ако не друго, поне не си навредил на никого.
А той се почувства гузен, понеже знаеше, че все пак е навредил. След работно време минаваше и Анди, който го преглеждаше: махаше превръзките и промиваше кожата около шевовете. Той още не си беше погледнал шевовете — не намираше сили — и докато Анди ги промиваше, се извръщаше или зажумяваше. След като Анди си тръгнеше, вечеряха и след вечерята, след като скъпите магазини и няколкото галерии наоколо затвореха за през нощта и кварталът се обезлюдеше, отиваха да се разходят, като описваха точен квадрат около Сохо — на изток до „Лафейет“, на север до „Хюстън“, на запад по Шесто авеню, на юг до „Гранд“ и на изток до „Грийн“, — после се прибираха. Разходката не беше дълга, но го оставяше без сили и веднъж на път за спалнята той падна, краката му просто се подкосиха. В четвъртък Джулия и Харолд хващаха влака и прекарваха с него целия петък и събота, а също малко от неделята.
Всяка сутрин Уилем го питаше:
— Днес искаш ли да поговориш с доктор Ломан?
И всяка сутрин той отговаряше:
— Още не, Уилем. Скоро, обещавам.
В края на октомври се чувстваше по-заякнал, не толкова омаломощен. Успяваше да не заспива по-дълго. Можеше да лежи по гръб и да държи книга, без да трепери толкова силно, че да му се налага да се завърти по корем и да я подпре на възглавницата. Можеше да си маже сам маслото върху филията, можеше отново да носи ризи, понеже успяваше да пъхне копчетата през илиците.