— Какво четеш? — попита той един следобед Уилем, който седеше до него на канапето във всекидневната.
— Една пиеса, мисля да играя в нея — отговори Уилем и остави страниците.
Той погледна някъде зад главата му.
— Пак ли заминаваш?
Беше чудовищно себично да пита такова нещо, но не се сдържа.
— Не — отвърна след малко Уилем. — Реших да поостана малко в Ню Йорк, стига да не възразяваш.
Той се усмихна на възглавниците по канапето.
— Не възразявам — рече и след като вдигна очи, видя, че Уилем му се усмихва. — Прекрасно е, че те виждам отново усмихнат — бе единственото, което допълни, и продължи да чете.
През ноември се сети, че не е поздравил Уилем за четиресет и третия му рожден ден в края на август, и му го спомена.
— Е, простено ти е, тогава не бях тук — отговори Уилем. — Но можеш да ме поздравиш и сега. Чакай да видим. — Той се позамисли. — Готов ли си за широкия свят? Искаш ли да вечеряме навън? Рано?
— Разбира се — съгласи се той и след седмица отидоха в едно японско ресторантче в Ист Вилидж, където предлагаха суши и където те двамата ходеха от години.
Той сам си поръча каквото си беше харесал, макар и да бе припрян, притеснен, че не избира правилно, но Уилем прояви търпение и го изчака, докато той се двоумеше, после му кимна:
— Добър избор — рече.
Докато се хранеха, говореха за приятелите си и за пиесата, в която Уилем бе решил да играе, а също за романа, който той четеше: за всичко друго, но не и за него.
— Според мен не е зле да отидем в Мароко — каза той, докато се прибираха бавно, и Уилем го погледна.
— Ще проверя — отвърна Уилем и го хвана за ръката, за да го дръпне от пътя на един велосипедист, който се задаваше шеметно по улицата.
— Искам да ти подаря нещо за рождения ден — рече той след няколко пресечки.
Наистина искаше да го направи, за да благодари на Уилем и да се опита да изрази онова, което не можеше да му каже: да му поднесе подарък, който може би щеше да предаде дългогодишната му признателност и обич. След разговора за пиесата от по-рано си спомни, че предишната година Уилем всъщност се е съгласил да участва във филм, който от началото на януари щяха да снимат в Русия. Но когато му го спомена, Уилем сви рамене.
— А, това ли? — възкликна. — Не се получи. Но няма страшно. Всъщност не исках да се снимам в него.
Той обаче се усъмни и когато провери в интернет, се натъкна на съобщения, че Уилем се е отказал от филма по лични причини и на негово място е одобрен друг актьор. Той се бе вторачил в екрана и всичко се бе замъглило пред очите му, но когато попита Уилем, Уилем пак сви рамене.
— Какво друго да кажеш, когато осъзнаеш, че двамата с режисьора говорите на различни езици, но не искате да ставате за смях — отвърна Уилем.
Той обаче знаеше, че не му казва истината.
— Не е нужно да ми правиш подаръци — спря го Уилем, както той и беше очаквал, затова му каза (както правеше винаги):
— Знам, че няма нужда, но искам. — После добави, пак както винаги: — Един по-добър приятел щеше да знае какво да ти вземе и нямаше да пита.
— Да, един по-добър приятел щеше да направи така — съгласи се Уилем, както се съгласяваше винаги, и той се усмихна — стори му се, че си говорят съвсем нормално.
Дните отминаваха. Уилем се върна в своята част от апартамента в другия му край. Лушън му се обади няколко пъти, за да го пита с хиляди извинения за едно или друго, а той се радваше на тези обаждания, радваше се, че сега Лушън ги започва с оплакване от някой клиент или колега, а не с въпрос как се чувства той. Освен Тримейн, Лушън и още един-двама никой в кантората не знаеше истинската причина за неговото отсъствие: на тях, както и на клиентите, им беше казано, че се възстановява след неотложна операция на гръбначния стълб. Знаеше, че щом се върне в „Роузън Причард“, Лушън веднага ще го натовари с обичайното количество дела и никой няма да обсъжда по-плавен преход, няма да умува дали ще понесе стреса, и беше признателен за това. Спря лекарствата, от които, както бе забелязал, все го караше на сън, и след като се изчисти от тях, се изненада колко бодър се чувства — промени се дори зрението му, сякаш някой бе измил мръсотията и петната по голямо стъкло и накрая той можеше да се наслади на ослепително зелената морава отзад, на крушовите дървета с жълтите им плодове.