Но освен това осъзна и друго: лекарствата го предпазват и без тях хиените се завръщат — макар и не толкова многобройни и по-вяли, те пак го обкръжаваха, гонеха го по петите, не толкова настървени в преследването, но пак негови нежелани, ала вироглави спътници. Върнаха се и други спомени, старите, но и нови и той си даде много по-ясна сметка какви главоболия е създал на всички, колко много е искал от хората и е взел от тях, без да е в състояние някога да им се отплати. Освен това чуваше и гласа, който най-неочаквано нашепваше:
— Можеш да опиташ отново, можеш да опиташ отново.
А той гледаше да не му обръща внимание, защото в някакъв момент — по същия неуловим начин, по който беше решил да сложи край на живота си — бе решил да се постарае да е по-добър и не искаше да му се напомня, че може да опита отново, че има и друга възможност, освен да е жив, колкото и позорна и нелепа да беше тя.
Дойде Денят на благодарността и те отново го празнуваха в апартамента на Харолд и Джулия на Уест Енд Авеню, отново в малък състав: Лорънс и Джилиан (за празниците дъщерите им бяха отишли да погостуват на свекървите и свекърите си), той, Уилем, Ричард и Индия, Малкълм и Софи. Докато се хранеха, той усещаше, че всички се стараят да не му обръщат прекалено голямо внимание, а когато Уилем спомена, че в средата на декември ще ходят в Мароко, Харолд го посрещна съвсем спокойно, без грам любопитство, и той разбра, че Харолд очевидно вече го е обсъдил надълго и нашироко с Уилем (и вероятно с Анди) и е дал разрешението си.
— Кога се връщаш в „Роузън Причард“? — попита Лорънс така, сякаш е ходил на почивка.
— На трети януари — отговори той.
— Толкова скоро! — възкликна Джилиан.
Той ѝ се усмихна.
— На мен не ми се вижда скоро — заяви.
И беше искрен — беше готов да опита отново да е нормален човек, да направи още един опит да бъде жив.
Двамата с Уилем си тръгнаха рано и онази вечер той посегна към бръснарското ножче за втори път, откакто го бяха изписали от болницата. Това бе другото нещо, което лекарствата бяха притъпили: потребността да се самонаранява, да усеща силната стряскаща внезапна болка. Първия път, когато го направи, бе стъписан колко го е заболяло и всъщност се бе запитал защо си го е причинявал толкова дълго — какво си е мислел? После обаче почувства как всичко вътре в него се забавя, почувства как се отпуска, почувства как спомените избледняват и си спомни колко му помага това, спомни си защо изобщо е започнал да го прави. От опита за самоубийство му бяха останали три отвесни белега върху двете ръце, от долния край на дланта почти до свивката на лакътя, и те не бяха зараснали добре, изглеждаха така, сякаш е пъхнал моливи точно под кожата. Лъщяха някак странно, като седеф, почти като при изгоряла кожа, и след като стисна юмрук, той загледа как те откликват и се изопват.
Онази нощ се събуди с писък, случваше му се, откакто бе започнал да се нагажда отново към живот, към съществувание със сънища — с лекарствата нямаше сънища, истински сънища, а и да ги имаше, те бяха толкова странни, безсмислени и заплетени, че той ги забравяше бързо. В този сън обаче се намираше в една от мотелските стаи, там се бяха събрали и неколцина мъже, които го сграбчваха, и отчаян, той се опитваше да се съпротивлява. Те обаче ставаха все повече и той знаеше, че ще изгуби, ще бъде унищожен.
Един от мъжете все го викаше, после го хвана за бузата, от което той, кой знае защо, се ужаси още повече, затова изтика ръката му и мъжът го заля с вода, а той се събуди задъхан и видя до себе си Уилем, беше пребледнял и държеше чаша.
— Ужасно съжалявам, ужасно съжалявам — каза Уилем, — не успях да те събудя, Джуд, ужасно съжалявам. Ще ти донеса кърпа.
После се върна с кърпата и с чаша вода, ала той трепереше и не можеше да я задържи. Извиняваше се отново и отново на Уилем, който клатеше глава и му повтаряше да не се притеснява, че всичко е наред, било е само сън. Донесе му нова фланелка и се обърна на другата страна, докато той се преобличаше, после занесе мократа в банята.
— Кой е брат Лука? — попита Уилем, докато двамата седяха в тишината и чакаха дишането му да се нормализира. А после, след като той не отговори: — Крещеше: „Помогни ми, братко Лука, помогни ми“. — Той продължи да мълчи. — Кой е, Джуд? Някой от манастира ли?
— Не мога, Уилем — отвърна той и го обзе тъга за Ана.
„Попитай ме още веднъж, Ана — ѝ беше рекъл, — и ще ти кажа. Научи ме как да го правя. Този път ще те послушам.“
В края на седмицата отидоха в къщата на Ричард в провинцията и се разхождаха дълго в гората отзад. По-късно той успя да приготви първото си ядене, откакто го бяха изписали — любимото на Уилем, агнешки котлети, и макар да опря до помощта на Уилем, за да ги нареже — още не бе достатъчно ловък, за да се справи сам, — всичко останало направи сам. Онази нощ отново се събуди с крясъци, Уилем отново беше до него (въпреки че този път без чашата вода) и го попита за брат Лука, защо все го моли за помощ, ала и този път той не успя да отговори.