На другия ден беше уморен, ръцете го боляха, тялото също и докато се разхождаха, почти не говореше, Уилем също си мълчеше. Следобед обсъдиха отново плановете си за Мароко: ще тръгнат от Фес, после ще прекосят с автомобил пустинята, ще останат малко край Варзазат и накрая ще отидат в Маракеш. На връщане ще спрат в Париж, за да погостуват няколко дни на Ситизън и на един приятел на Уилем, и ще се приберат точно за Нова година.
Докато вечеряха, Уилем каза:
— Знаеш ли, реших какво искам за рождения ден.
— Охо! — възкликна той, беше му олекнало, че може да се съсредоточи върху нещо, което да подари на Уилем, вместо върху това да го моли за още помощ, при положение че вече му бе откраднал толкова много време. — Я да чуем.
— Ами — подхвана Уилем, — доста голямо е.
— Каквото кажеш — отвърна той. — Сериозно. — А Уилем го изгледа някак особено, и той не разбра как. — Наистина — увери го той. — Каквото кажеш.
Уилем остави сандвича с агнешко и си пое въздух.
— Добре тогава — рече. — Искам за рождения ми ден да ми кажеш кой е брат Лука. И не само кой е, а какви са били отношенията ти с него и защо според теб постоянно го викаш нощем. — Той го погледна. — Бъди откровен, не увъртай, разкажи ми всичко. Ето какво искам.
Настъпи дълго мълчание.
Той усети, че устата му още е пълна, преглътна някак храната и остави сандвича, който държеше високо.
— Уилем — рече накрая, защото знаеше, че Уилем говори сериозно и той няма да успее да го откаже, да го убеди да поиска друго, — дълбоко в себе си наистина искам да ти кажа. Но направя ли го… — Той замълча. — Но направя ли го, се опасявам, че ще се погнусиш от мен. Чакай — отсече той, защото Уилем понечи да каже нещо. Погледна го в лицето. — Обещавам ти, че ще го направя. Обещавам ти. Но… но ми дай малко време. Всъщност не съм го обсъждал никога досега и трябва да измисля как да го изразя.
— Добре — отвърна накрая Уилем. — И така. — Той замълча. — Дали да не подготвим почвата, а? Аз те питам нещо по-лесно, ти ми отговаряш и се убеждаваш, че не е чак толкова страшно да говориш за това. Ако се получи, ще обсъдим и другото.
Той си пое въздух, издиша го. „Това тук е Уилем — напомни си. — Той няма да те нарани никога, за нищо на света. Време е. Време е.“ Накрая каза:
— Добре. Питай.
Видя как Уилем се обляга на стола и го гледа, опитва се да избере някой от стотиците въпроси, които би трябвало да може да зададе на приятеля си, а той не му е разрешавал. Тогава в очите му избиха сълзи, бе направил така, че приятелството им е толкова изкривено, а Уилем бе стоял до него година след година дори когато той бе бягал, дори когато го бе молил да му помогне с проблеми, причината за които бе отказал да разкрие. Обеща си в своя нов живот да не иска толкова много от приятелите си, да бъде по-щедър. Да им дава каквото поискат. Ако Уилем поискаше информация, щеше да я има и от него зависеше как да му я подаде. Щеше да го боли отново и отново — кого не го боли! — но щом бе решил да опита, щом искаше да живее, трябваше да бъде по-корав, трябваше да се подготви, трябваше да приеме, че това си влиза в сделката, наречена живот.
— И така, имам един въпрос — подхвана Уилем и той изправи гръб, за да е готов. — От какво ти е белегът отгоре на ръката?
Той премига изненадан. Не беше сигурен какъв ще бъде въпросът, но сега, след като го чу, му олекна. Напоследък мислеше рядко за белега и сега го погледна, погледна атлазения му блясък, прокара по него върховете на пръстите и си помисли как този белег му е навлякъл толкова много други проблеми, после го е отвел при брат Лука, а сетне в дома, във Филаделфия, при всичко това.
Но какво в живота не бе свързано с по-голяма, по-тъжна история? Уилем го питаше само за тази подробност, не се налагаше той да влачи след нея всичко останало, огромното грозно кълбо от беди.
Поколеба се откъде да започне и още преди да е отворил уста, обмисли добре наум какво да каже. Накрая беше готов.
— Винаги съм си бил алчно дете — подхвана и загледа през масата как Уилем се е облакътил и се навежда напред, защото за пръв път в тяхното приятелство именно той беше слушателят и му разказваха история.
Стана на десет, после на единайсет. Косата му порасна отново, стана по-дълга, отколкото в манастира. Той дръпна и на ръст и брат Лука го заведе в магазин втора употреба, където дрехите се продаваха на килограм.