— Я по-бавно! — шегуваше се брат Лука и го натискаше отгоре по главата, сякаш се опитваше да го вмести в по-малък размер. — Растеш прекалено бързо!
Сега той спеше през цялото време. На уроците бе буден, но свечереше ли се, той усещаше как над него се спуска нещо и започваше да се прозява, а очите му се затваряха. В началото брат Лука се шегуваше и с това:
— Поспаланкото ми — казваше, — дай му да сънува.
Но една вечер, след като клиентът си тръгна, Лука седна до него. Месеци, години наред той се бе съпротивлявал срещу клиентите по-скоро по рефлекс, а не защото смяташе, че може да ги спре, напоследък обаче бе започнал просто да лежи вяло и да чака всичко да приключи.
— Знам, че си уморен — подхвана брат Лука. — Нормално е, растеш. Уморителна работа си е да растеш. Знам, че се трудиш усърдно. Но, Джуд, когато си с клиентите, е редно да покажеш малко живот, плащат ти, за да са с теб, трябва да им покажеш, че ти е приятно. — Когато той не каза нищо, братът добави: — Знам, разбира се, че не ти е приятно така, както ни е приятно, когато сме само двамата, но все трябва да проявяваш малко живец, чу ли? — Надвеси се, прибра косата му зад ухото. — Чу ли?
Той кимна.
Някъде по това време започна да се блъска в стените. Мотелът, в който бяха отседнали — беше в щат Вашингтон, — имаше втори етаж и веднъж той бе отишъл горе да напълни отново кофичката с лед. Беше влажно и хлъзгаво и на връщане той се бе препънал и беше паднал — беше се удрял във всички стъпала чак до долу. Брат Лука беше чул шума от падането и бе изтичал навън. Нямаше нищо счупено, но той беше целият в драскотини и му течеше кръв, затова брат Лука бе отпратил клиента за вечерта. Беше внимателен с него, беше му донесъл чай, от дълги седмици обаче той не се беше чувствал толкова жив. Нещо в падането, остротата на болката му върнаха силите. Това бе откровена болка, чиста болка, болка без срам и мръсотия, той не бе усещал от години такова нещо. На другата седмица пак отиде за лед, този път обаче, докато се връщаше в стаята, спря на малкото триъгълно пространство под стълбището и още преди да осъзнае какво прави, започна да се блъска в тухлената стена и докато го правеше, си представяше, че смъква от себе си всяко късче мръсотия, всяка следа от течност, всеки спомен от последните няколко години. Пренастройваше се, връщаше се към нещо чисто, наказваше се за онова, което беше вършил. След това се почувства по-добре, зареден със сили, сякаш е тичал много дълго и после е повърнал, и вече можеше да се прибере в стаята.
Накрая обаче брат Лука усети какво прави той и пак имаха разговор.
— Разбирам, че си разстроен — подхвана брат Лука, — но, Джуд, това, което правиш, не е добро за теб. Притеснявам се. И на клиентите не им харесва да те виждат целия в синини.
Настъпи мълчание. Преди месец, след една особено тежка нощ — бяха дошли цяла група мъже и след като те си тръгнаха, той се разрида, зави, за малко да изпадне в пристъп, какъвто не бе получавал от години, а Лука седеше до него, разтриваше наранения му корем и държеше върху устата му възглавница, за да заглуши звука — той се бе примолил на Лука да му разреши да спре. А братът се беше разплакал и бе отвърнал, че ще го направи, че не искал нищо друго, освен да останат само двамата, но около грижите по него отдавна бил изхарчил всичките си пари.
— Изобщо не съжалявам, Джуд — каза братът, — но сега нямаме никакви пари. Ти си единственото, което имам. Ужасно съжалявам. Но сега заделям по малко пари, накрая ще можеш да спреш, обещавам.
— Кога? — изхлипа той.
— Скоро — отговори Лука, — скоро. След една година. Обещавам.
И той кимна, макар и отдавна да бе научил, че обещанията на брата са вятър работа.
После обаче братът каза, че щял да му разкрие една тайна, на нещо, което да му помогне да не се разстройва толкова, а на другия ден го научи да се самонаранява и му даде цял плик бръснарски ножчета, мокри кърпички, памук и превръзки.
— Поекспериментирай, за да видиш как ти е най-добре — обясни братът и му показа как да промива и да превързва раната. — И така, това тук е твое — допълни и му даде плика. — Кажи ми, щом ти дотрябват още, и ще ти донеса.
В началото му липсваха драматизмът, силата и тежестта на падането, на блъскането в стената, но не след дълго вече му харесваха цялата тази потайност, контролът над раните. Брат Лука беше прав: беше за предпочитане да си нанася рани с ножче. Когато го правеше, сякаш изцеждаше от себе си отровата, мръсотията, яростта. Сякаш се беше сбъднала старата му мечта за пиявиците, донесла същите плодове, плодовете, на които той открай време се беше надявал. Искаше му се да е от метал, от пластмаса, от нещо, което можеш да напръскаш с маркуч и да изтъркаш с четка. Представяше си как го пълнят с вода, миещи препарати и белина, а после го сушат и той става чист отвътре. Сега, след като си беше тръгнал и последният клиент за вечерта, той заемаше мястото на брат Лука в банята и докато не чуеше как брат Лука му казва, че е време да дойде да си легне, разполагаше с тялото си и можеше да прави с него каквото реши.