— Е, какво ще кажеш? — попита Джуд, после се облегна на стола и грейна в усмивка, той също му се усмихна и отговори:
— Доста внушително.
И в известен смисъл наистина си беше внушително и Джуд се засмя.
— Знам какво си мислиш, Уилем — рече. — Няма страшно. Мисли си го и Харолд. „Колко жалко — изимитира той гласа на Харолд. — Колко жалко, Джуд.“
— Не си мисля това — възрази Уилем, макар че не беше истина: Джуд вечно се оплакваше, че му липсвало въображение, че имал непоклатим нюх за практичното, Уилем обаче никога не го беше възприемал така.
И наистина беше жалко: не че беше отишъл в голяма юридическа кантора, а че изобщо се занимаваше с право, когато, както си мислеше Уилем, човек с ум като неговия би трябвало да прави друго. Какво точно, не знаеше, но не това. Знаеше, че е глупаво, но всъщност никога не беше вярвал истински, че след като завърши право, Джуд наистина ще стане юрист: винаги си беше представял, че в някакъв момент Джуд ще зареже правото и ще се заеме с друго, например ще преподава математика или вокал или (колкото и парадоксално да звучеше) ще стане психолог, понеже умееше да изслушва и винаги знаеше как да утеши приятелите си. Нямаше и понятие защо се е вкопчил в тази представа за Джуд дори след като се е разбрало, че на него му харесва и той се справя блестящо.
Най-неочаквано „Дворът с чинара“ — пожъна успех, с него Уилем спечели най-възторжените рецензии, които бе получавал някога, а също бе предложен за награди и премиерата му, съвпаднала с един по-голям, по-шумен филм, в който той се бе снимал преди две години, но който бе излязъл по екраните със закъснение — заради довършителните работи, доведе до повратен момент, който, както призна дори самият той, щеше да преобрази кариерата му. Винаги бе подбирал мъдро ролите си — ако можеше да се каже, че има изявен талант за нещо, то, както смяташе и самият Уилем, той бе именно в това: във вкуса му за роли, — но до онази година никога не бе чувствал, че наистина е успял, че може да говори за филми, които би искал да снима, щом прехвърли петдесетте и шейсетте. Джуд винаги му бе повтарял, че се отнася прекалено предпазливо към кариерата си, че е много по-добър, отколкото си мисли, но той никога не го беше възприемал така — знаеше, че колегите и критиците го уважават, но дълбоко в себе си все се опасяваше, че всичко това ще приключи внезапно, без предупреждение. Беше практичен човек в най-непрактичното поприще и след всеки сключен договор заявяваше на приятелите си, че никога вече няма да му предложат друг, че е сигурен как това е последната му роля отчасти за да попритъпи страховете си — ако признаеше, че съществува такава възможност, бе по-малко вероятно тя да се случи, — отчасти за да ги изрази, защото те си бяха съвсем истински.
Чак по-късно, когато те с Джуд оставаха сами, щеше да си позволи наистина да се притеснява на глас.
— Ами ако не получа никога вече работа? — питаше той Джуд.
— Това няма да се случи — отвръщаше Джуд.
— А ако все пак се случи?
— Ами, ако се случи невъзможното и останеш без роли, ще правиш нещо друго — отговори съвсем сериозно Джуд. — И докато решиш какво да е то, ще дойдеш да живееш при мен.
Той, разбира се, знаеше, че няма да остане без работа: бе длъжен да вярва в това. Всеки актьор беше длъжен. В актьорството човек трябваше да играе вабанк — престанеш ли да вярваш, че го можеш, престават да ти вярват и всички останали. Но пак му харесваше Джуд да го успокоява, харесваше му да знае, че има къде да отиде, в случай че наистина настъпеше краят. От време на време, ако изпаднеше в самосъжаление, което не му беше в стила, се питаше какво все пак ще прави, ако всичко приключи: мислеше си, че би могъл да работи с деца инвалиди. Биваше го за това и щеше да му бъде приятно. Представяше си как се прибира от началното училище например в Долен Ист Сайд, как тръгва на запад към Сохо и Грийн стрийт. Вече нямаше да има апартамент, разбира се, той щеше да го е продал, за да плати обучението за магистърската степен по педагогика (в тази мечта всички милиони, които бе спечелил, всички милиони, които изобщо не бе изхарчил, някак си изчезваха), и щеше да живее у Джуд, сякаш последните двайсет години изобщо не се бяха случвали.
Но след „Дворът с чинара“ тези мрачни фантазии се бяха поразредили и половината година, преди да навърши трийсет и девет, той бе по-близо от всякога до самоувереността. Нещо се беше разместило, нещо се бе циментирало, името му бе изсечено някъде върху камък. Той щеше да има винаги работа, стига да поискаше, можеше да си почине малко.