Беше септември, той се връщаше от снимки и скоро щеше да замине на рекламна обиколка из Европа, разполагаше с един ден, само с един ден, който да прекара в града, и Джуд му каза, че ще го заведе където поиска. Щяха да се срещнат, щяха да обядват и после той щеше да се метне на колата и да отиде право на летището, за да хване самолета за Лондон. Отдавна не беше идвал в Ню Йорк и наистина искаше да отидат в някое уютно и евтино заведение в центъра, например във виетнамското ресторантче, където ходеха, преди да навършат трийсет, но накрая избра един известен с морските си дарове френски ресторант в деловия център на града, за да не му се налага на Джуд да се разкарва.
Ресторантът беше пълен с бизнесмени, все хора, които оповестяваха колко са богати и всесилни с кройката на костюмите си и изискания дизайн на часовниците си: трябваше самият ти да си богат и всесилен, за да схванеш какво точно ти съобщават. За всички останали те си бяха мъже в сиви костюми, които не се различаваха един от друг. Оберкелнерката го заведе при Джуд, който вече беше там и чакаше, и когато Джуд се изправи, той се пресегна и го притисна много силно до себе си, нещо, което, както знаеше, Джуд не обичаше, но което от известно време той бе решил да започне да прави. Стояха прегърнати сред мъжете в сиви костюми, докато той не го пусна и двамата не седнаха.
— Изложих ли те достатъчно? — попита той Джуд, а Джуд се усмихна и поклати глава.
Имаха да обсъждат много неща за съвсем кратко време, затова Джуд направо си бе съставил отзад на един касов бон списък — той се засмя, щом го видя, но накрая го следваха доста плътно. Между точка пета (сватбата на Малкълм: какво ще кажат в наздравиците?) и точка шеста (докъде са стигнали с ремонта в апартамента на Грийн стрийт, който бе направо изтърбушен) се наложи той да отиде до тоалетната и докато се връщаше на масата, имаше неприятното чувство, че го наблюдават. Беше свикнал, разбира се, да го оглеждат и оценяват, в това внимание тук обаче имаше нещо различно, то бе по-силно и целенасочено и за пръв път от доста време той се смути, даде си сметка, че е по джинси, а не с костюм, и определено не се вписва в обстановката. Чак сега забеляза, че всички останали са с костюми.
— Май не съм облечен подходящо — каза тихо той на Джуд, след като седна. — Всички ме зяпат.
— Зяпат те не заради облеклото — поправи го Джуд. — Зяпат те, защото си знаменитост.
Той поклати глава.
— За теб и буквално още може би за десетина души.
— Не, Уилем — възрази Джуд. — Наистина си знаменитост. — Той му се усмихна. — Защо според теб те пуснаха без сако? Тук не разрешават на всеки срещнат да си се разхожда на воля, ако не е с корпоративна униформа. И защо според теб носят още и още предястия? Не е заради мен, гарантирам ти. — Сега вече той се засмя. — Всъщност защо избра този ресторант? Мислех, че ще предпочетеш нещо в центъра.
Той простена.
— Чух, че тартарът им е добър. И за какво говориш: да нямат тук изисквания към облеклото?
Джуд се усмихна още веднъж и тъкмо да отговори, когато при тях дойде един от незабележимите мъже със сиви костюми и явно притеснен, се извини, че ги прекъсва.
— Исках само да кажа, че „Дворът с чинара“ ми хареса — обясни мъжът. — Голям фен съм ви.
Уилем му благодари и мъжът, който беше по-възрастен от тях, някъде на петдесет и нещо, бе напът да отговори, но точно тогава видя Джуд и премига, явно го позна и известно време го гледа — сигурно се мъчеше да си спомни откъде, — после се извини още веднъж и си тръгна, а Джуд не спря да се усмихва ведро през цялото време.
— Виж ти — рече Джуд, след като мъжът побърза да се отдалечи. — Това е шефът на Юридическия отдел в една от най-големите фирми в града. Явно твой поклонник. — Той озари с усмивка Уилем. — Сега вече убеди ли се, че си знаменитост?
— Да, ако да си знаменитост, означава да те разпознават двайсетина лелки, завършили Училището по дизайн в Роуд Айланд, и застаряващи прикрити гейове — заяви той и двамата се изкикотиха като хлапета, после обаче се постараха да се овладеят.
Джуд го погледна.
— Само ти можеш да си по кориците на списанията и да си мислиш, че не си знаменитост — каза с много обич.
Но когато се появяваха тези корици на списанията, Уилем беше далеч от реалния свят — на снимачната площадка. А там всички се държаха така, сякаш са знаменитости.
— Различно е — възрази Уилем. — Не мога да го обясня.
Но по-късно, докато пътуваше с колата към летището, си даде сметка каква е разликата. Да, беше свикнал да го заглеждат. Но беше свикнал да го заглеждат само определен тип хора в определен тип помещения — хора, които искаха да го вкарат в кревата си, хора, които искаха да поговорят с него с мисълта това да помогне на кариерата им, хора, за които простичкият факт, че той е разпознаваем, беше достатъчен, за да отприщи в тях нещо трескаво и ненаситно, желанието да бъдат заедно с него. Той обаче не беше свикнал да го заглеждат хора, които имат да правят други неща, които имат да се притесняват за по-големи, по-важни въпроси от някакъв си актьор в Ню Йорк. Актьорите в Ню Йорк: те бяха вездесъщи. Облечените във власт мъже поглеждаха към него единствено по премиерите, когато го представяха на шефа на киностудията — ръкуваха се с него, говореха за общи неща, а той усещаше как го оглеждат от глава до пети, пресмятат струва ли си да се занимават изобщо с него, колко ще трябва да му платят и какви приходи трябва да донесе филмът, та те изобщо да го погледнат по-отблизо.