Но по ирония на съдбата все по-често му се случваше — когато влезеше в някое помещение, в ресторант, в сграда и усетеше за секунда как всички застиват за миг — да си дава сметка, че може да включва и да изключва видимостта си. Влезеше ли в ресторант с очакването да го познаят, винаги го познаваха. Влезеше ли с очакването да не го познаят, това се случваше рядко. Така и не успя да посочи каква точно е разликата — ако не броим волята му. Но работеше и затова шест години след онзи обяд той можеше преспокойно да си се разхожда пред очите на всички из Сохо, след като отиде да живее с Джуд.
Беше се пренесъл на Грийн стрийт, откакто Джуд се прибра от болницата след опита за самоубийство, и с отминаването на месеците установи, че пренася в някогашната си стая там все повече и повече от вещите си — първо дрехите, после лаптопа, след това кашоните с книгите и любимото си вълнено одеяло, с което обичаше да се замята, докато се размотаваше и правеше сутрешното кафе: животът му беше чергарски и всъщност не му трябваха повече неща, той и не ги притежаваше. След една година още живееше там. Една сутрин се събуди късно и си направи кафе (наложи се да си пренесе и кафеварката, Джуд нямаше) и тръгна да се разхожда сънено из апартамента — забеляза, че сега някои от книгите му са по лавиците на Джуд, а по стените му висят картини, които е купувал. Кога се беше случило това? Той не помнеше, но му се струваше правилно, струваше му се правилно да се върне тук.
С него бе съгласен дори господин Ървин. Уилем го срещна предишната пролет у Малкълм, на рождения му ден, и господин Ървин му каза:
— Подочух, че си се върнал да живееш у Джуд.
Той го потвърди и се приготви за лекция за вечната им младост: все пак Уилем щеше да навърши четиресет и четири, а Джуд щеше да стане скоро на четиресет и две. Но:
— Добър приятел си, Уилем — каза господин Ървин. — Радвам се, че вие, момчета, се грижите един за друг.
Бил потресен от опита за самоубийство на Джуд, всички били потресени, разбира се, но господин Ървин открай време харесвал най-много от четиримата Джуд и те го знаели.
— Е, благодаря, господин Ървин — отвърна той изненадан. — И аз се радвам.
През първите болезнени седмици след изписването на Джуд от болницата Уилем надзърташе в най-различни часове в стаята му, за да се увери, че Джуд е там, че е жив. По онова време Джуд спеше непрекъснато и се случваше Уилем да седне в края на леглото, да го гледа и ужасен, да се изумява, че той все още е сред тях. Все си мислеше: ако Робърт го беше намерил само двайсет минути по-късно, Джуд щеше да бъде мъртъв. Около месец след изписването му Уилем отиде в дрогерията и видя опаковка ножчета за кадастрон, окачени на рафта — изглеждаха много средновековни, жестоки, — и за малко да се разплаче: както му бе обяснил Анди, според хирурга в спешното отделение разрезите, които Джуд сам си бе направил, били най-дълбоките, най-решителните, които бил виждал в практиката си. Уилем открай време знаеше, че Джуд е обременен, но бе направо изумен колко слабо го познава и колко вкоренена е решимостта на Джуд да се самонаранява.
Чувстваше, че за последната година в известен смисъл е научил за Джуд повече, отколкото за предишните двайсет и шест, и всяко ново нещо, което узнаваше, беше ужасно: историите на Джуд бяха такива, че той не бе подготвен да им намери отговор, защото за много от тях просто нямаше отговор. Историята за белега на ръката му — същата, от която бе започнало всичко — бе толкова ужасна, че през нощта Уилем не можа да мигне и не на шега обмисляше дали да не звънне на Харолд колкото да има с кого да я сподели, колкото още някой да онемее от нея.