На другия ден не можеше да откъсне очи от ръката на Джуд и накрая Джуд я закри с ръкава си.
— Притесняваш ме — каза.
— Извинявай — отвърна той.
Джуд въздъхна.
— Уилем, няма да ти разказвам тези истории, ако ще ми реагираш по този начин — рече накрая. — Всичко е наред, наистина. Станало е отдавна. Изобщо не се сещам за това. — Известно време той мълча. — Не искам, ако ти разкажа тези неща, да ме възприемаш по различен начин.
Той си пое дълбоко въздух.
— Няма — промълви. — Прав си. Прав си.
И сега, слушаше ли тези истории на Джуд, той внимаваше да не казва нищо, да издава тихи звуци, които не съдържаха одобрение или неодобрение, сякаш всичките му приятели са били налагани с накиснат в оцет каиш или принуждавани да ядат от пода собствения си бълвоч, сякаш това бяха обичайните ритуали на детството. Но въпреки тези истории той пак не знаеше нищо: не знаеше кой е брат Лука. Пак не знаеше нищо, освен откъслечни случки за манастира или за дома. Пак не знаеше как Джуд се е добрал до Филаделфия и какво му се е случило там. И още не знаеше историята за травмата. Но беше наясно, че щом Джуд е започнал с по-лесните истории, другите, ако ги чуе някога, ще бъдат ужасни. Май не искаше да ги научава.
Историите бяха част от договорката им, когато Джуд даде да се разбере ясно, че няма да отиде при доктор Ломан. Анди наминаваше почти всеки петък вечерта и веднъж дойде малко след като Джуд се бе върнал в „Роузън Причард“. Докато го преглеждаше в стаята му, Уилем наля на всички по нещо за пиене и после тримата седнаха на канапето, на приглушена светлина, с небе, побеляло от снега, който прехвърчаше навън.
— Сам Ломан каза, че не си му се обаждал — подхвана Анди. — Стига с тия тъпотии, Джуд. Трябва да му се обадиш. Нали се разбрахме.
— Казах ти вече, Анди — отвърна Джуд, — няма да ходя там.
Уилем се зарадва да чуе, че вироглавството на Джуд се е завърнало, нищо, че Джуд не бе съгласен с него. Преди два месеца, докато бяха в Мароко, той бе вдигнал по време на вечеря очи от чинията и бе видял, че Джуд се е втренчил в предястията отпред и няма сили да си вземе.
— Джуд! — беше го повикал той и Джуд бе вдигнал разплакано лице.
— Не знам как да започна — бе проронил, затова Уилем се пресегна и му сипа по малко от всичко в чинията, после му каза да започне с кьопоолуто най-отгоре и да кара нататък по часовниковата стрелка.
— Трябва да направиш нещо — отсече Анди. Той видя, че Анди се опитва да запази спокойствие и не успява, и това също му се стори насърчително: беше сигурен знак за завръщане към нормалността. — И Уилем е на това мнение, нали, Уилем? Така не може да продължава! Изживял си тежка травма! Трябва да започнеш да обсъждаш с някого нещата!
— Добре — съгласи се Джуд, изглеждаше уморен. — Ще кажа на Уилем.
— Уилем няма нищо общо с медицината! — напомни Анди. — Той е актьор!
При тези думи Джуд го беше погледнал и двамата избухнаха в такъв смях, че се наложи да оставят чашите с напитките, а накрая Анди стана, заяви, че двамата са много незрели, и недоумява защо изобщо се занимава с тях, после си тръгна, а Джуд се опита да извика след него:
— Анди! Извинявай! Не си отивай! — но го каза през такъв неудържим смях, че не му се разбра нищо. Това беше първият път от месеци — първият път дори отпреди опита за самоубийство, — когато той чу Джуд да се смее.
После, след като се поуспокоиха, Джуд каза:
— Помислих си, Уилем, че бих могъл, знаеш ли… бих могъл понякога да започна да ти разказвам някои неща. Но дали ти нямаш нещо против? Обременително е.
А той отговори, че разбира се, няма нищо против и иска да научи. Открай време е искал да научи, но не го е изричал на глас, знаел е, че може да прозвучи като укор.
Но макар и да успя да се убеди, че Джуд пак си е станал предишният, нямаше как да не забележи и че се е променил. Смяташе, че някои от промените са към добро: например това, че Джуд говори. А други са тъжни: въпреки че ръцете му бяха заякнали и трепереха все по-рядко, те пак си трепереха понякога и той знаеше, че това пречи на Джуд. Наред с другото и не даваше да го докосват, особено, както забеляза Уилем, на Харолд: преди един месец, когато Харолд дойде да го види, Джуд направо отскочи, само и само Харолд да не го прегръща. Уилем видя лицето на Харолд и му домъчня за него, затова отиде да го прегърне той.
— Знаеш, че е по-силно от него — обясни тихо на Харолд, а той го целуна по бузата.
— Много си мил, Уилем — рече му.
Сега беше октомври, тринайсет месеца след опита за самоубийство. Вечерно време той беше в театъра, след два месеца, през декември, когато беше краят на спектаклите, щеше да започне снимките на първия си филм, откакто се беше върнал от Шри Ланка, екранизация на „Вуйчо Ваньо“, за която той се вълнуваше много и която щяха да снимат в долината на река Хъдсън, така че щеше да може да се прибира всяка вечер.