Не че беше съвпадение.
— Направи така, че да съм в Ню Йорк — беше казал на агента си, след като предишната есен не замина на снимките в Русия.
— Докога? — попита Кит, агентът му.
— Не знам — отвърна той. — Най-малко и догодина.
— Уилем — заяви след кратко мълчание Кит, — знам колко сте близки с Джуд. Но не мислиш ли, че трябва да се възползваш от ускорението, което си набрал? Можеш да се снимаш в каквото пожелаеш. — Имаше предвид „Илиада“ и „Одисея“, и двата пожънали огромен успех, доказателство, както обичаше Кит да напомня, че той може да се снима в каквото пожелае. — Доколкото познавам Джуд, той ще ти каже същото. — А после, след като той не отговори: — Не е като да ти е жена, дете, нещо такова. Приятел ти е.
— Искаш да кажеш „само приятел“ — тросна се той кисело.
Кит не можеше да избяга от себе си, мислеше като агент и той му се доверяваше — беше с него от началото на кариерата си, опитваше се да не се карат. И Кит винаги го беше насочвал правилно.
— Никакво излишно тегло, никакви филъри — обичаше да се хвали той за кариерата на Уилем, докато преглеждаше историята на ролите му.
И двамата знаеха, че Кит е далеч по-амбициозен по отношение на кариерата му, отколкото самия той — така беше още от самото начало. Въпреки това именно Кит го бе качил на първия самолет от Шри Ланка, след като Ричард му се беше обадил, именно Кит бе издействал продуцентите да преустановят за седем дни снимките, така че той да може да отиде до Ню Йорк и да се върне.
— Не искам да те обиждам, Уилем — продължи предпазливо Кит. — Знам, че го обичаш. Но стига вече. Ако беше любовта на живота ти, щях да те разбера. Вижда ми се обаче прекалено да спъваш по този начин кариерата си.
Все пак той се питаше понякога дали ще обикне някого така, както обичаше Джуд. Заради това че го има, разбира се, но и заради невероятно уютния живот с него, заради това че има до себе си човек, който го познава от много време и за когото можеш да си сигурен, че в каквото и настроение да си изпаднал в някой конкретен ден, той ще те приеме какъвто си. Работата, животът му бяха низ от маски и шаради. Всичко в него и в средата му постоянно се менеше: косата и тялото му, къде ще нощува този ден. Често имаше чувството, че е направен от течност, от нещо, което непрекъснато пресилват от една бутилка в ярък цвят в друга и след всяко пресилване се губи по нещо, нещо остава в миналото. А приятелството с Джуд му вдъхваше усещането, че в него има нещо истинско и непоклатимо, че въпреки изпълнения с маски живот в него има нещо земно, нещо, което Джуд вижда дори когато той е сляп за него, сякаш самото свидетелство на Джуд го прави истински.
В годината, преди да се дипломира, имаше преподавател, който му обясняваше, че колкото по-талантлив е един актьор, толкова по-скучен е. Пагубно е да налагаш своето „Аз“, актьорът трябва да остави „Аз“-а да изчезне, трябва да се потопи в героя.
— Ако искате да сте ярки личности, станете попзвезди — бе обяснявал преподавателят.
И тогава, и сега той разбираше колко мъдри са тези думи, но всъщност всички те се стремяха да отстояват своя „Аз“, защото колкото повече играеш, толкова повече се отдалечаваш от представата за себе си, толкова по-трудно откриваш пътя назад. Нима имаше нещо изненадващо, че толкова много от колегите му се бяха превърнали в развалини? Те печелеха пари, подчиняваха живота и личността си на това да се вживяват в образа на други — нима бе учудващо, че за да придадат форма на живота си, постоянно имаха нужда от снимачни площадки, от сцени, които да се застъпват една с друга? Без тях какво и кой щяха да бъдат? Затова се увличаха по религии, намираха си приятелки и каузи, за да получат нещо, което да е само тяхно: те не спяха никога, не спираха никога, ужасяваха се да останат сами, да се запитат кои всъщност са. („Когато един актьор говори, а няма кой да го чуе, пак ли си остава актьор?“ — беше го попитал веднъж приятелят му Роман. И той понякога се питаше това.)
Но за Джуд не беше актьор: беше негов приятел и именно приятелството засенчваше всичко останало. Това бе роля, в която той се бе превъплътил толкова отдавна, че тя бе неотделима от него. За Джуд той не беше на първо място актьор, точно както Джуд не бе за него на първо място юрист — това не бе първият, вторият или третият начин, по който единият щеше да опише другия. Именно Джуд помнеше какъв е бил той, преди да превърне в свой живот това да изобразява други хора: човек с брат, човек с родители, човек, на когото всичко и всички му се струваха толкова внушителни и примамливи. Познаваше актьори, които не искаха някой да ги помни какви са били преди, но той не беше от тях. Той искаше да му напомнят кой е бил, искаше да бъде с човек, за когото кариерата му никога няма да бъде най-интересното нещо в него.