И ако трябваше да бъде честен, му харесваше и онова, което вървеше в комплект заедно с Джуд: Харолд и Джулия. При осиновяването на Джуд той за пръв път му завидя. Възхищаваше се на много негови качества: на ума, целенасочеността и находчивостта, — но никога не му беше завиждал. Ала докато наблюдаваше Харолд и Джулия в негово присъствие, докато наблюдаваше как не свалят очи от него, когато не ги гледаше, усещаше някаква празнота: нямаше родители и макар че през повечето време изобщо не се сещаше за това, чувстваше, че колкото и отчуждени да са били родителите му, те поне са били нещо, което го е привързвало като с котва към живота. Без семейство той беше късче хартия, което се носи из въздуха, което всеки повей на вятъра вдига и подмята насам-натам. В това те двамата с Джуд споделяха една съдба.
Знаеше, разбира се, че завистта му е глупава и неописуемо подла: той беше израсъл с родители, а Джуд — не. Знаеше и че Харолд и Джулия са привързани и към него, точно както и той към тях. И двамата бяха гледали всичките му филми, и двамата му бяха пращали дълги подробни отзиви за тях, в които все го хвалеха за изпълнението и правеха умни коментари за другите актьори и за операторското майсторство. (Единственият филм, който изобщо не бяха гледали — или най-малкото не бяха коментирали, — бе „Властелинът на канелата“, филмът, в който той се бе снимал, когато Джуд бе направил опит за самоубийство. Самият той също не го беше гледал.) Четяха всяка статия за него — подобно на рецензиите той избягваше и статиите — и купуваха всяко списание, в което се говореше за него. Обаждаха се да питат как смята да посреща рождения си ден и Харолд му напомняше на колко години става. За Коледа винаги му изпращаха нещо — книга, а също дребно подаръче, хитроумна играчка, която да носи в джоба си и да си играе с нея, докато говори по телефона или седи на стола в гримьорната. В Деня на благодарността двамата с Харолд седяха във всекидневната и гледаха някой мач, а Джулия правеше компания на Джуд в кухнята.
— Чипсът свършва — казваше Харолд.
— Знам — отвръщаше той.
— Защо не донесеш още? — питаше Харолд.
— Домакинът тук си ти — напомняше му той.
— Ти пък си гостът.
— Именно.
— Извикай Джуд, нека донесе още.
— Ти го извикай.
— Не, ти.
— Добре тогава — заявяваше той. — Джуд! Харолд иска още чипс.
— Само си измисляш, Уилем — заявяваше Харолд, а Джуд идваше да напълни отново купата. — Джуд, хрумна му на Уилем, така да знаеш.
Но като цяло беше наясно, че Харолд и Джулия го обичат, защото той обича Джуд, знаеше, че разчитат да се грижи за Джуд — ето какво беше той за тях, но това не му пречеше. Той се гордееше.
Напоследък обаче чувствата му към Джуд се бяха променили и той не знаеше какво да прави. Късно един петък вечерта седяха на канапето — той тъкмо се бе прибрал от театъра, Джуд пък току-що си бе дошъл от кантората — и си говореха, просто си говореха, когато на него му се прииска да се наведе и да го целуне. Но се спря и мигът отлетя. Оттогава обаче бе изпитвал отново същото желание: два, три, четири пъти.
Вече се тревожеше. Не защото Джуд беше мъж: беше спал и друг път с мъже, всички, които познаваше, го бяха правили, веднъж в колежа двамата с Джей Би също го бяха правили на пияна глава от скука и любопитство (изживяване, което за облекчение и на двамата се оказа напълно разочароващо: „Наистина интересно как такъв красив човек може да е такова дърво в леглото“, ето какво му каза Джей Би). Не защото не изпитваше към Джуд каквото чувстваше в една или друга степен към останалите си приятели — спокойна привързаност. А защото знаеше, че опита ли нещо, трябва да е сигурен, понеже долавяше безпогрешно, че Джуд, който не гледаше през пръсти на нищо, нямаше да погледне през пръсти и на секса.
Сексуалният живот, сексуалната ориентация на Джуд бе въпрос, който занимаваше живо всичките му познати и със сигурност приятелките на Уилем. Случваше се тримата — той, Малкълм и Джей Би — да го обсъждат, когато Джуд не беше с тях: прави ли изобщо секс? Правил ли е изобщо някога? С кого? Всички бяха виждали как по купоните го заглеждат и флиртуват с него и във всички случаи Джуд сякаш и не забелязваше.