— Защо никога не си ме обичал така, както обичаш него, Уилем? — попита.
Той въздъхна.
— Ох, Джей Би — подхвана и седна до него на ледения тротоар. — Никога не съм ти бил нужен, както на него. — Това не беше единствената причина, той го знаеше, но я имаше и нея. Никой друг в живота му нямаше такава нужда от него. Хората го искаха — кой за секс, кой за проектите си, кой дори за приятелство, — но само Джуд имаше нужда от него. Само за Джуд той беше от жизнено значение.
— Знаеш ли, Уилем — каза след малко Джей Би, — може пък той да не се нуждае от теб чак толкова, колкото си мислиш.
Той се позамисли.
— Не — отсече накрая, — мисля, че се нуждае.
Този път въздъхна Джей Би.
— Всъщност мисля, че си прав — заяви.
След това, колкото и да е странно, нещата се пооправиха. Но макар и да свикваше отново — с едно наум — да общува с Джей Би, не беше сигурен, че е готов да обсъжда точно този въпрос с него. Не беше сигурен, че му се слушат шегите на Джей Би как е изчукал всичко с по две Х хромозоми и сега се прехвърля на Y хромозомите, за това, че се е отказал от хетеронормативните стандарти и най-лошото, че всъщност не е привлечен от Джуд, а подсъзнателно се обвинява за опита му за самоубийство, иска да го покровителства или просто му е скучно.
Затова не предприе нищо и не каза нищо. Месеците отминаваха и той се срещаше неангажиращо с жени колкото да провери какво чувства. „Това е налудничаво — казваше си. — Идеята не е добра. — И двете бяха верни. Щеше да бъде къде-къде по-лесно, ако изобщо не изпитваше такива чувства. — И какво от това, че ги изпитва?“ — спореше сам със себе си. Всеки имаше чувства, които предпочиташе да не показва, понеже знаеше, че само ще му усложнят живота. Провеждаше цели страници диалози със самия себе си и си представяше репликите — своите и на Джей Би, които също изричаше той, — сякаш бяха написани на машина върху бял лист.
Но чувствата упорстваха. За Деня на благодарността отидоха в Кеймбридж — за пръв път от две години. Наложи се двамата с Джуд да спят в неговата стая, защото на гости от Оксфорд беше дошъл братът на Джулия, когото настаниха в стаята на горния етаж. Онази нощ той лежеше буден на канапето в стаята и гледаше как Джуд спи.
Колко лесно щеше да бъде — помисли си — просто да легне до него и също да заспи. Във всичко това имаше нещо, което му се струваше едва ли не предначертано, и най-нелепото бе не самият факт, а това, че му се съпротивлява.
Бяха отишли в Кеймбридж с колата и на връщане зад волана седна Джуд, така че той да поспи.
— Уилем — подхвана Джуд малко преди да навлязат в града, — искам да те питам нещо. — Той го погледна. — Добре ли си? Да не те мъчи нещо?
— Разбира се — отвърна му той. — Добре съм.
— Стори ми се наистина… умислен — допълни Джуд. После замълча. — Знаеш ли, за мен е невероятен подарък, че живеем заедно. И не само че живеем — всичко. Какво щях да правя без теб! Но осъзнавам, че сигурно те изтощава. Искам просто да знаеш: ако решиш да се прибереш у вас, няма да възразя. Обещавам. Няма да си причиня нищо лошо. — Докато говореше, се беше загледал в пътя, но сега се извърна към него. — Направо не знам как извадих такъв късмет — рече.
Известно време той не знаеше какво да каже.
— Искаш да се прибирам вкъщи ли? — попита.
Джуд не отговори веднага.
— Разбира се, че не — промълви много тихо. — Но искам да си щастлив, а напоследък не ми изглеждаш особено щастлив.
Той въздъхна.
— Извинявай — каза. — Разсеян съм, прав си. Но със сигурност не защото живея заедно с теб. Харесва ми да живея с теб. — Помъчи се да измисли правилното, съвършеното нещо, което да добави, но не успя. — Извинявай — повтори.
— Няма за какво — рече Джуд. — Но ако решиш — някога — да разкажеш какво те мъчи, съм насреща.
— Знам — каза той. — Благодаря.
Нататък, докато се прибраха, пътуваха в мълчание.
После дойде декември. Представленията свършиха. Четиримата отидоха на почивка в Индия: за пръв път от много време пътуваха всички заедно. През февруари започнаха снимките на „Вуйчо Ваньо“, в който той участваше. Снимачният екип беше от онези, които много харесваше и които откриваше рядко — беше работил и преди с всички, всички си допадаха и се уважаваха, режисьорът беше благ и мил брадатко, киноадаптацията, дело на писател, от когото Джуд се възхищаваше, беше красива и проста, диалозите — приятни за изричане.
На младини Уилем беше участвал в постановката на пиеса, озаглавена „Къщата на улица «Тисъл»“, за хора, които си събират багажа и се канят да се изнесат от къща в Сейнт Луис, принадлежала поколения наред на семейството на бащата, защото вече не им е по джоба. Бяха предпочели да играят пиесата не на сцена с декори, а на единия от етажите в порутена къща в Харлем, където разрешаваха на зрителите да се разхождат из стаите, стига да не навлизат в отцепеното с въже пространство — в зависимост от това къде си застанал, виждаш актьорите и самото пространство по най-различни начини. Той изпълняваше ролята на най-големия и най-наранен душевно син, който почти през цялото първо действие мълчеше в трапезарията и увиваше във вестник чиниите. Синът в негово изпълнение получаваше нервен тик — не можеше да си представи да напусне къщата на своето детство и докато родителите му се караха във всекидневната, оставяше чиниите, свиваше се в ъгъла в трапезарията, при кухнята, и смъкваше цели ивици от тапетите. Макар че първото действие се разгръщаше почти изцяло във всекидневната, винаги имаше зрители, които оставаха в стаята и го гледаха, гледаха го как къса тапетите — наситено сини, чак черни, на ситни бледорозови розички, — как ги усуква между пръстите си и ги пуска на пода, така че всяка вечер подът в някой от ъглите беше покрит с навити на фунии хартийки от тапета, сякаш той беше мишка, която надве-натри си прави мъничко леговище. Представлението беше изтощително, но той го харесваше: близостта с публиката, невероятната сцена, дребните физически подробности в ролята.