— „Още това извести ми открито, добре да го зная: остров Итака ли тази страна е?“
И апартаментът наоколо се изпълни със светлина.
Всяка сутрин става от сън и плува три и половина километра, после се връща горе, сяда, закусва и чете вестниците. Приятелите му го взимат на подбив — че си приготвя храна, вместо да си купи нещо на път за работа, че и досега му носят вестници, съвсем истински, — но този ритуал винаги му е вдъхвал спокойствие: дори в дома именно това бе единственото време, когато възпитателите бяха прекалено благи, другите момчета — прекалено сънени, за да се заяждат с него. Той сядаше в ъгъла на столовата, четеше и закусваше и през тези минути никой не го закачаше.
Чете бързо и първо преглежда от край до край „Уолстрийт Джърнъл“, а после и „Файнаншъл Таймс“ — с него започва, преди да се прехвърли на „Ню Йорк Таймс“, и по едно време вижда заглавието в раздел „Некролози“: „Калеб Портър, 52 г., шеф на модна къща“. Бърканите яйца със спанак в устата му веднага се превръщат в мукава и туткал и той преглъща, тъй като усеща, че му се гади и всеки нерв е опънат до скъсване. Налага се да прочете статията три пъти, докато осмисли един по един фактите: рак на панкреаса. „Стопи се много бързо“, бил обяснил един негов колега и дългогодишен приятел. Под негово ръководство младата модна къща „Ротко“ се разширила агресивно на азиатския и близкоизточния пазар и отворила първия си бутик в Ню Йорк. Бил издъхнал в дома си в Манхатън. Бил оставил сестра — Михаела Портър де Сото, която живеела в Моите Карло, шест племенници и партньора си Николас Лейн, също шеф в модната индустрия.
Известно време той седи вцепенен и гледа страницата, докато думите се пренареждат пред очите му в сиво абстрактно петно, после куцука възможно най-бързо към тоалетната при кухнята и повръща каквото е изял, дави се над тоалетната чиния и накрая от устата му с кашляне не излиза друго, освен точеща се слюнка. Слага тоалетната дъска, сяда и отпуска лице върху дланите си, докато не му поолеква. Умира от желание да вземе бръснарските ножчета, но внимава много да не се самонаранява през деня отчасти защото му се струва нередно, отчасти защото знае, че трябва да си налага граници, пък били те и изкуствени, иначе ще се реже по цял ден. Напоследък се старае как ли не да не го прави. Мисли си обаче, че довечера ще си подари изключение. Седем сутринта е. След петнайсетина часа пак ще си бъде у дома. Само трябва да изживее някак деня.
Слага чинията в миялната машина и отива тихо през стаята си в банята, където си взима душ и се бръсне, после, след като проверява дали вратата между стаята му и гардеробната е плътно затворена, се облича. Напоследък е добавил към сутрешната си програма още една стъпка: днес, ако постъпи, както е постъпвал през последния месец, ще отвори вратата, ще отиде при леглото, ще приседне отляво и ще хване Уилем за ръката, а Уилем ще отвори очи и ще му се усмихне.
— Тръгвам — ще каже и ще добави: — Няма как.
А Уилем ще поклати глава.
— Недей — ще се примоли. — Още пет минути.
— Пет — ще отвърне той.
После Уилем ще вдигне завивката откъм неговия край и той ще се пъхне под нея така, че Уилем да се притисне до гърба му, сетне ще затвори очи и ще изчака Уилем да го прегърне и на него да му се прииска да лежи така цял живот. След това, след десетина-петнайсет минути, най-после ще стане от немай-къде, ще целуне Уилем някъде при устата, но не по самата уста — дори сега, след четири месеца, още му е трудно, — и ще отиде на работа.
Днес сутринта обаче той пропуска тази стъпка. Вместо това поспира при масата в трапезарията, за да напише на Уилем бележка и да обясни, че се е наложило да излезе рано и не е искал да го буди, после тръгва към вратата, но се връща, грабва от масата „Таймс“ и го взима със себе си. Знае колко е глупаво, но не иска Уилем да вижда името на Калеб, снимката му, нещо, което да доказва, че го е имало. Уилем и досега не знае какво му е причинил Калеб и на него не му се иска той да узнава. Не му се иска дори да помни, че Калеб го има — или по-точно, както се сеща той, че някога го е имало, понеже Калеб вече го няма. От горещината вестникът под ръката му е като жив, а името на Калеб е като тъмна бучка отрова, сгушена между страниците му.
Той решава да отиде на работа с колата, за да бъде известно време сам, но преди да излезе от гаража, вади вестника и чете още веднъж некролога, сетне го сгъва отново и го пъха в куфарчето. Най-неочаквано се разплаква, хлипа трескаво и задъхано със звуци, които идват от диафрагмата, и когато отпуска глава върху волана в опит да се поокопити, най-сетне е в състояние да признае пред себе си какво недвусмислено дълбоко облекчение е изпитал и колко уплашен е бил през последните три години, колко унизен и засрамен е и досега. С омраза към себе си вади отново вестника и за пореден път чете некролога, като спира на „партньора си Николас Лейн, също шеф в модната индустрия“. Пита се: дали Калеб е причинявал на Николас Лейн същото като на него, или Николас очевидно е човек, който не заслужава такова отношение? Надява се Николас да не е изживявал никога онова, което му е минало през главата, всъщност е сигурен, че му е било спестено, от което се разплаква още повече. Това бе един от доводите на Харолд, когато той се опитваше да го накара да подаде жалба в полицията, за да задържат Калеб — че така ще защити от него други хора. Той обаче знаеше, че това не е вярно: Калеб нямаше да причини на други хора онова, което бе направил с него. Калеб го беше ударил и го беше мразил не защото удряше и мразеше другите хора, Калеб го беше ударил и го беше мразил, защото той беше такъв.