Накрая той успява да се поуспокои и бърше очите и носа си. Плачът: друго наследство от времето му с Калеб. Дълги години той се бе сдържал, а ето че сега — още от онази нощ — сякаш не спира да плаче, сякаш през цялото време му се плаче, сякаш не прави друго, освен да се опитва да не плаче. Сякаш целият му напредък от последните няколко десетилетия е бил заличен и той отново е момчето, за което се грижи брат Лука — плачливо, безпомощно, уязвимо.
Тъкмо да подкара колата, когато ръцете му се разтреперват. Той разбира, че не може да прави друго, освен да чака, затова сгъва ръце между коленете и диша дълбоко и равномерно, което понякога помага. След няколко минути, когато телефонът му иззвънява, ръцете му вече не треперят толкова силно, и щом вдига телефона, се надява гласът му да звучи както обикновено.
— Здравей, Харолд — казва.
— Джуд — подхваща Харолд. Гласът му е някак глух. — Чете ли днешния „Таймс“?
Треперенето тутакси се усилва.
— Да — потвърждава той.
— Рак на панкреаса е ужасен начин да си отидеш — продължава Харолд. Звучи мрачно доволен. — Чудесно. Радвам се. — Настъпва мълчание. — Добре ли си?
— Да — отвръща той, — да, добре съм.
— Връзката прекъсва — казва Харолд, макар и да знае, че на връзката ѝ няма нищо: той трепери толкова силно, че не може да държи здраво апарата.
— Съжалявам — мълви. — В гаража съм. Виж какво, Харолд, трябва да вървя на работа. Благодаря, че се обади.
— Добре — въздиша Харолд. — Ще ми се обадиш, ако решиш да поговорим, нали?
— Да — потвърждава той. — Благодаря.
Денят в кантората е натоварен, за което той е благодарен и се опитва да запълни времето докрай, за да не мисли за друго, освен за работа. Малко преди обяд получава есемес от Анди — „Предполагам, видял си, че копелдакът е мъртъв. Рак на панкреаса = страшни мъки. Добре ли си?“ — и му отговаря, за да го увери, че е добре, а докато обядва, прочита за последно некролога, после пъха целия вестник в резачката за хартия и отново се връща на компютъра.
Следобед получава от Уилем есемес, че режисьорът на следващия филм е преместил за по-късно срещата им довечера, затова едва ли ще се прибере преди единайсет, и на него му олеква. В девет казва на колегите, че днес си тръгва рано, после се прибира с колата и отива право в банята — пътьом смъква сакото, запретва ръкави и разкопчава часовника си, едва си поема дъх, толкова му се иска да нанесе първата рана. От близо два месеца не се е наранявал повече от два пъти наведнъж, но сега забравя за самодисциплината и натиска ли, натиска бръснарското ножче, докато накрая дишането му се успокоява и той усеща как вътре в него се настанява старата утешителна празнота. След като приключва, почиства, измива си лицето и отива в кухнята, където притопля малко от супата, която е сготвил в почивните дни — за пръв път днес се храни като хората, и след като си измива зъбите, се свлича на леглото. Премалял е от раните, които си е нанесъл, ала знае, че ако си почине няколко минути, ще се почувства добра. Целта е, когато Уилем се прибере, той да си изглежда както обикновено, да не го притеснява, да не прави нищо, което да помрачи този невероятен трескав сън, в който живее от четири и половина месеца.
След като Уилем сподели за чувствата си, той направо не повярва, смути се много и не реши, че това е някаква ужасна шега, само защото му го каза Уилем: вярата му в Уилем бе по-силна от нелепите му думи.