Но не чак толкова.
— Какви ги говориш? — попита тогава за десети път той Уилем.
— Казвам, че съм привлечен от теб — повтори търпеливо Уилем. А после, след като той не каза нищо: — Джуди… не мисля, че е чак толкова странно наистина. През всичките тези години не си ли изпитвал и ти същото към мен?
— Не — отрече той на мига и Уилем се изсмя.
Но не се шегуваше. Не беше толкова самонадеян, за да си представи, че е с Уилем. Пък и винаги бе искал за Уилем друго: бе искал той да е с някой красив човек (жена), която да е достатъчно умна, че да знае колко ѝ е провървяло, жена, която да накара и Уилем да почувства, че му е провървяло. Даваше си сметка, че — подобно на всичките му представи за отношения между зрели хора — и тази е твърде наивна и детинска, но това не означаваше, че не може да има такива отношения. Той със сигурност не бе човек, с какъвто Уилем би трябвало да бъде: за него бе немислимо Уилем да го предпочете пред тази въображаема жена мечта и на другия ден той представи на Уилем списък.
Състоеше се от двайсет причини Уилем да не бъде с него. Докато му го даваше, видя, че Уилем е леко развеселен, но когато Уилем започна да го чете и лицето му се промени, той се измъкна в кабинета си — да не го гледа.
След малко Уилем почука.
— Може ли? — попита и той му отговори, че може. — Гледам точка втора — подхвана сериозно Уилем. — Неприятно ми е да ти го казвам, Джуд, но имаме еднакво тяло. — Той го погледна. — Ти си с два-три сантиметра по-висок, но нека ти напомня, че преспокойно можем да си разменяме дрехите.
Той въздъхна.
— Уилем — отвърна, — знаеш какво имам предвид.
— Джуд — каза Уилем, — наясно съм, че е странно и неочаквано за теб. Ако наистина не го искаш, изчезвам, оставям те на спокойствие и ти обещавам, че между нас няма да се промени нищо. — Той замълча. — Но ако се опитваш да ме убедиш да не съм с теб, защото те е страх и се притесняваш — добре, влизам ти в положението. Според мен обаче това не е основателна причина да не опитаме. Няма да бързаме, обещавам.
Известно време той не каза нищо.
— Мога ли да помисля? — попита накрая и Уилем кимна.
— Разбира се — каза, после го остави сам, като плъзна вратата и я затвори.
Той седя дълго в мълчание в кабинета — мислеше. След Калеб се беше зарекъл да не си го причинява никога повече. Знаеше, че Уилем няма никога да му навреди, но въображението му беше ограничено: той не бе в състояние да си представи връзка, която ще завърши с друго, освен с това той да бъде ударен, изритан надолу по стълбите, накаран да върши неща, за които си бе обещал да не му се налага да прави никога вече. Наистина ли бе възможно — питаше се — да тласне дори такъв добър човек като Уилем към тази неминуемост? Наистина ли бе предначертано да вдъхне дори на Уилем такава омраза? Наистина ли бе толкова зажаднял за връзка, че да пренебрегне уроците, дадени му от историята — от неговата собствена история?
Вътрешният му глас обаче изтъкваше други доводи: „Трябва да си ненормален, за да се откажеш от такава възможност — натърти гласът. — Това е единственият човек, на когото винаги си се доверявал. Уилем не е Калеб, никога, за нищо на света няма да направи такова нещо“.
И така, накрая беше отишъл в кухнята, където Уилем приготвяше вечеря.
— Добре — каза му. — Хайде да опитаме.
Уилем го погледна и се усмихна.
— Ела насам — повика го и след като той се приближи, го целуна.
Той се уплаши, изпадна в паника и отново се сети за брат Лука: отвори очи, за да си напомни, че това все пак е Уилем, а не човек, от когото да се страхува. Ала тъкмо да се отпусне, и в съзнанието му като светкавица блесна лицето на Калеб, затова той се дръпна от Уилем и задавен, си избърса с ръка устата.
— Извинявай — пророни и се обърна на другата страна. — Извинявай. Не ме бива много-много, Уилем.
— В смисъл? — попита Уилем и го обърна пак към себе си. — Правиш го страхотно.
А на него му падна камък от сърцето, че Уилем не му се сърди.
Оттогава постоянно сравнява онова, което знае за Уилем, с нещата, които очаква от човек — от всеки човек, — пожелал го физически. Сякаш очаква Уилем, когото познава, да бъде заменен с друг, сякаш това ще бъде различен Уилем, с когото ще има различни отношения. Първите няколко седмици изпадаше в ужас, че може да разстрои или разочарова някак Уилем, че може да го тласне към гняв. Чака дни наред, събира смелост, за да каже на Уилям, че вкусът на кафе в устата му е непоносим (макар и да не му обясни защо: не му каза за брат Лука, за ужасния му мускулест език, за парченцата смляно кафе, които все се пъхаха под венците му. Това бе едно от нещата, за които бе признателен на Калеб: той не пиеше кафе). Все се извиняваше и извиняваше, докато Уилем не му каза да престане.