Трябваха му три месеца, чак до края на август, най-после да се съблече пред Уилем. Всяка вечер си лягаше с тениската с дълъг ръкав и с долнището на анцуга и всяка вечер Уилем идваше в леглото по бельо.
— Не ти ли е неудобно така? — питаше Уилем, а той клатеше глава, въпреки че наистина му беше неудобно, но не и неприятно.
Предишния месец си беше обещавал всеки ден: ще си свали дрехите и ще приключи с този въпрос веднъж завинаги. Ще го направи още довечера, защото все някога трябва да започне. Но въображението не му разрешаваше да стигне по-далеч, той нямаше представа как ще реагира Уилем и какво ще направи на другия ден. После идваше вечерта, те си лягаха и решимостта му се изпаряваше.
Една вечер Уилем бръкна под тениската му и плъзна ръце по гърба му, при което той се дръпна толкова силно, че падна от леглото.
— Извинявай — каза Уилем, — извинявай.
Той легна отново на леглото, като внимаваше да е в края на матрака. И двамата мълчаха. Той легна по гръб и се загледа в полилея.
— Знаеш ли, Джуд — обади се накрая Уилем. — Виждал съм те и без тениска. — Той погледна Уилем, който си пое въздух. — В болницата — поясни Уилем. — Сменяха ти превръзката и те къпеха.
Очите му запариха и той отново погледна тавана.
— Колко от гърба ми видя? — попита.
— Не съм видял всичко — увери го Уилем. — Но знам, че по гърба имаш белези. А ръцете ти съм ги виждал преди. — Уилем зачака, а когато той не каза нищо, въздъхна. — Джуд, от мен да го знаеш, не е каквото си мислиш.
— Притеснявам се, че ще се погнусиш от мен — намери накрая той сили да промълви. До него отново долетяха думите на Калеб, че наистина бил урод. — Едва ли просто мога да не се събличам изобщо, нали? — попита в опит да го обърне на шега, да се засмее.
— Е, не — отвърна Уилем. — Защото мисля, че… че първоначално може и да не го почувстваш така, но ще е добре за теб, Джуди.
И така, на другата вечер го направи. Веднага щом Уилем си легна, той се съблече набързо под завивките, после отметна одеялото и се завъртя на една страна, с гръб към Уилем. През цялото време държеше очите си затворени, но щом усети, че Уилем слага длан върху гърба ми, точно между лопатките, се разплака неудържимо, горчиво и гневно, както не беше плакал от години, задави се от срам. Спомни си нощта с Калеб, последния път, когато е бил толкова разголен, последния път, когато е плакал толкова много, и си даде сметка, че Уилем ще разбере само отчасти причината да е разстроен, че той не е наясно как срамът на този миг — задето е гол, задето е подчинен на чужда воля — е почти толкова голям, както срама от онова, което е разкрил. По-скоро от тона, отколкото от самите думи на Уилем разбра, че той е добър с него, стъписан е и се опитва да направи така, че да му олекне, но бе толкова объркан, че дори не разбираше какво му говори Уилем. Опита се да стане от леглото, за да отиде в банята и да се пореже с ножчетата, Уилем обаче го хвана и го притисна до себе си толкова силно, че той не можеше да помръдне, и накрая някак се поуспокои.
Когато на другата сутрин се събуди — късно: беше неделя, — Уилем го гледаше. Изглеждаше уморен.
— Как си? — попита го.
Нощта се върна при него.
— Уилем — подхвана той, — извинявай, извинявай много. Извинявай. Не знам какво ме прихвана.
Тогава забеляза, че не носи никакви дрехи, затова пъхна ръце под одеялото и го придърпа до брадичката си.
— Не, Джуд — отвърна Уилем. — Аз се извинявам. Не знаех, че ще бъде толкова болезнено за теб. — Той се пресегна и го погали по косата. Известно време мълчаха. — Това е първият път, когато те виждам да плачеш.
— Е — преглътна той. — По някаква причина този начин на съблазняване не е чак толкова успешен, колкото се надявах.
И се усмихна на Уилем, който му отговори със същото.
Онази сутрин се излежаваха в леглото и си говореха. Уилем го попита за някои белези и той му разказа. Обясни откъде са се взели по гърба му: за деня, когато се е опитал да избяга от дома и са го хванали, за побоя след това, за инфекцията, която е получил, как дни наред от гърба му е сълзяла гной, за мехурите, надигнали се около треските, които се бяха забили в плътта, докато са го биели с дръжката на метлата, с какво е останал, след като всичко е приключило. Уилем го попита кога за последно някой го е виждал гол и той излъга, каза, че — ако не се брои Анди — когато е бил на петнайсет. После Уилем започна да му говори най-различни невероятни неща за тялото му, на които той предпочете да не обръща внимание, понеже знаеше, че не са верни.
— Уилем, ако искаш да прекратим, ще те разбера — рече му.