Той мълчи дълго, опитва се да изрече думите.
— Имах връзка с него — отвръща накрая и усеща езика си вдървен в устата.
Долавя как Уилем се съсредоточава, долавя и как той се приближава още няколко сантиметра до него.
— Не знаех, че си имал връзка — проронва тихо Уилем. Прокашля се. — Кога?
— Докато ти се снимаше в „Одисея“ — отвръща той точно толкова тихо и пак усеща как въздухът се раздвижва.
„Нещо се е случило, докато ме е нямало — спомня си как е казал Уилем. — Нещо лошо.“ Знае, че Уилем си е спомнил същия разговор.
— Е! — подканя след дълго мълчание Уилем. — Кажи ми. Кой е бил късметлията?
Сега вече той едва си поема въздух, но продължава нататък:
— Един мъж — подема и макар да не гледа Уилем — съсредоточил се е върху полилея, — усеща как той кима насърчително, за да му покаже да продължи.
Той обаче не може. Налага се Уилем пак да го подкани.
— Разкажи ми за него — допълва Уилем. — Колко време излизахте?
— Четири месеца — отговаря той.
— И защо сте скъсали?
Той мисли как да отговори.
— Не ме харесваше особено — уточнява накрая.
Долавя гнева на Уилем още преди да го е чул.
— Значи е бил тъпак — изрича напрегнато Уилем.
— Не — възразява той. — Беше много умен.
Отваря уста да добави нещо — и той не знае какво, — но не може да продължи и я затваря, след което двамата лежат в мълчание.
Накрая Уилем го подканя още веднъж:
— Какво тогава се е случило? — пита.
Той чака и Уилем чака заедно с него. Чува как дишат заедно, сякаш вдишват в белите си дробове всичкия въздух в стаята, в апартамента, в света, а после го издишват само двамата, само те и никой друг. Той брои вдишванията им: пет, десет, петнайсет. На двайсетото пита:
— Ако ти разкажа, Уилем, обещаваш ли, че няма да се сърдиш — и усеща как Уилем се намества още веднъж.
— Обещавам — казва едва чуто Уилем.
Той си поема дълбоко въздух.
— Помниш ли автомобилната катастрофа, в която попаднах?
— Да — потвърждава Уилем. Звучи разколебан, притеснен. Диша учестено. — Помня я.
— Не беше автомобилна катастрофа — уточнява той и сякаш по знак ръцете му се разтреперват, затова ги пъха бързо под завивките.
— В смисъл? — пита Уилем, но той продължава да мълчи и накрая по-скоро усеща, отколкото вижда, че Уилем е осъзнал какво му е казал. После Уилем се обръща рязко с лице към него и бръква под завивките, за да намери ръцете му. — Джуд — мълви, — някой ти го е причинил ли? Някой те е… — Той няма сили да изрече думите. — Някой те е бил ли?
Той кима едва забележимо, благодарен, че не плаче, макар и да му се струва, че още малко, и ще се взриви: представя си късчета плът, които се разлетяват като шрапнел от скелета му, блъскат се в стената, поклащат се от полилея, наквасват с кръв чаршафите.
— О, Боже — казва Уилем и отпуска ръце, а той го гледа как бърза да стане от леглото.
— Уилем — вика подире му, после също става и тръгва след него към банята, където Уилем се е надвесил задъхан над мивката, но когато се опитва да го докосне по рамото, Уилем се дръпва рязко от ръката му.
Той се връща в стаята и чака в края на леглото, а когато Уилем се появява, разбира, че плаче.
Няколко дълги минути седят един до друг, ръцете им се докосват, но те не казват нищо.
— Имаше ли некролог? — пита накрая Уилем и той кима. — Покажи ми — подканя Уилем и двамата отиват на компютъра в кабинета, където той стои отзад и гледа как Уилем чете. Гледа как Уилем го чете втори, трети път. След това Уилем се изправя и го притиска много силно до себе си, той също го прегръща.
— Защо не си ми казал? — шепне в ухото му Уилем.
— Нищо нямаше да се промени — отвръща той, при което Уилем отстъпва назад и след като го хваща за раменете, го гледа.
Вижда, че Уилем се опитва да се овладее, наблюдава как той стиска дългата си уста и мускулите по брадичката му мърдат.
— Искам да ми кажеш всичко — отсича Уилем. Хваща го за ръката, води го да седне на канапето в кабинета. — Ще си сипя в кухнята нещо за пиене и се връщам — съобщава. Той го гледа. — Ще сипя и на теб.
Не му остава друго, освен да кимне.
Докато чака, си мисли за Калеб. След онази нощ не го видя повече, но веднъж на няколко месеца търсеше информация за него. А информация в интернет имаше в изобилие: снимки на усмихнатия Калеб по купони, премиери, изложби. Статия за първия самостоятелен бутик на „Ротко“, в която Калеб разказва за предизвикателствата пред една млада марка, опитваща се да пробие на пренаселения пазар. Материал в списание за обновлението на квартал „Флауър“ с цитат от Калеб за живота на място, където въпреки хотелите и бутиците се чувстваш в непринудена обстановка. Сега се пита: дали и Калеб е търсил някога информация за него? Дали е показвал на Николас негова снимка? Дали е казвал: „Навремето излизах с него, голям урод“? Дали е показвал на Николас — когото той си представяше рус, спретнат и самоуверен — как върви, дали двамата са се смели колко ужасен е бил в леглото, как е лежал като дърво? Дали е казвал: „Отвращаваш ме“? Или не е казвал нищо? Дали Калеб го е забравил, дали в най-добрия случай е предпочел никога да не мисли за него — дали той е бил за него грешка, кратък отблъскващ миг, отклонение, което да бъде увито в найлон и пъхнато на дъното на съзнанието на Калеб като счупена играчка, останала от детството, или отдавнашна конфузна случка? Искаше му се и той да забрави, да предпочете никога вече да не мисли за Калеб. Все се пита как е допуснал четири месеца — месеци, които са все по-далеч от него — да му влияят толкова, така да променят живота му. Но по същата логика може да попита — както и прави често — как е допуснал първите петнайсет години от живота му да предопределят следващите двайсет и осем. Извадил е невероятен късмет, живее така, както хората могат само да мечтаят: защо тогава толкова упорито се връща, изживява наново събития, случили се толкова отдавна? Защо просто не се наслаждава на настоящето? Защо почита толкова много миналото? Защо, докато той се отдалечава от него, то става по-ярко, а не обратното?