— Отвратен си — бе проронил тихо Джуд втория път, когато си бе свалил дрехите, и той беше поклатил глава.
Наистина не беше отвратен: Джуд открай време беше много потаен, все си криеше тялото и когато той го видя, това му подейства като развръзка: тяло като тяло, в него нямаше нищо чак толкова драматично, както той си беше представял. Но му беше трудно да гледа белезите не защото бяха естетически обидни, а защото свидетелстваха за нещо, което Джуд е понесъл, което са му нанесли. Затова ръцете на Джуд бяха онази част от тялото му, заради която той изпитваше най-голямо възмущение. Нощем, докато Джуд спеше, той ги хващаше и броеше раните от ножче, опитваше се да си представи в какво състояние трябва да бъдеш, за да си причиниш по своя воля такава болка, за да се опитваш целенасочено да подкопаеш собственото си съществуване. Понякога имаше незараснали рани — той разбираше винаги когато Джуд се самонараняваше, защото тогава Джуд си лягаше с ризата, и щом заспеше, той вдигаше ръкавите и търсеше опипом превръзките — недоумяваше кога Джуд ги е сложил и защо той не е забелязал. Когато след опита за самоубийство дойде да живее при Джуд, Харолд му беше казал къде Джуд крие плика с бръснарските ножчета и той — също като Харолд — започна да ги изхвърля. После обаче те изчезнаха сякаш вдън земя и той не можеше и не можеше да се досети къде ги държи Джуд.
Друг път го обземаше не любопитство, а страх: Джуд бе наранен много повече, отколкото той бе предполагал. „Как така не съм разбрал? — питаше се. — Как така не съм видял?“
Стоеше и въпросът за секса. Знаеше, Анди го беше предупредил, но страхът и омерзението на Джуд към секса го притесняваха и понякога го плашеха. Една вечер в края на ноември — бяха заедно от половин година — той посегна към бельото на Джуд и Джуд издаде странен звук, сякаш се дави, какъвто животно издава, щом попадне между зъбите на друг звяр, и се дръпна толкова силно, че си удари главата в нощното шкафче.
— Извинявай — започнаха те да повтарят един на друг.
— Извинявай.
Тогава за пръв път Уилем се поуплаши. Открай време смяташе, че Джуд е срамежлив, болезнено срамежлив, но че накрая ще се поотърси от тази свенливост, ще се отпусне и ще прави секс. В онзи миг обаче осъзна, че това не е нежелание, а ужас от секса: че Джуд вероятно няма да се отпусне никога, че ако и когато правят секс, то ще е, защото Джуд е решил, че така трябва, или Уилем е решил, че трябва да го накара. И двете не го задоволяваха. Хората винаги му се отдаваха сами: никога не му се беше налагало да чака, никога не му се беше налагало да се опитва да убеди някого, че не е опасен, че няма да го нарани. „Какво да правя?“ — питаше се. Не беше достатъчно умен, за да се досети сам, а нямаше кого да попита. Освен това нямаше как да не признае, че от седмица на седмица желанието му се засилва и е все по-трудно да го потиска, че се засилва и решимостта му. Отдавна не бе желал плътски някого толкова силно и от това, че обичаше този човек, му ставаше още по-непоносимо, звучеше му още по-нелепо.
Онази нощ Джуд спеше, а той го гледаше. „Може би сгреших“ — мислеше си.
На глас каза:
— Не знаех, че ще бъде толкова сложно.
Джуд дишаше до него, без изобщо да подозира за предателството му.
После дойде една сутрин, когато му бе напомнено защо изобщо е решил да поддържа такава връзка, ако оставим настрана наивността и самонадеяността му. Беше рано, но въпреки това той се беше събудил и гледаше през открехнатата врата на гардеробната как Джуд се облича. Това беше нещо ново и Уилем знаеше колко му е трудно. Виждаше какви усилия хвърля Джуд, виждаше как Джуд трябва да опитва отново и отново да прави неща, каквито той и всички, които познаваше, приемаха за даденост — да се облича пред някого, да се съблича пред някого, — виждаше с каква решимост е изпълнен, виждаше колко е смел. И това му напомни, че и той трябва да продължи с опитите. И двамата бяха объркани, и двамата хвърляха огромни усилия, и двамата се съмняваха в себе си, бележеха напредък и се връщаха назад. Но и двамата продължаваха с опитите, защото се доверяваха един на друг и защото този друг беше единственият човек, заслужил такива несгоди, такива трудности, такава неувереност и беззащитност.
Когато той отвори отново очи, Джуд седеше в края на леглото и му се усмихваше, а той се преизпълни с обич към него: колко красив беше, колко му беше скъп, колко лесно беше да го обичаш.
— Недей да излизаш — примоли се той.
— Няма как, трябва — отвърна Джуд.
— Пет минути — каза той.