Когато Джуд се върна при него, той му подаде телефона и го загледа как чете статията.
— Ох, Уилем — възкликна, а малко по-късно добави стъписан: — Има го и моето име.
Тогава за пръв път му хрумна, че Джуд може би е искал да го запазят в тайна, за да не се нарушава личното пространство не само на Уилем, но и неговото.
— Не мислиш ли, че не е зле първо да попиташ Джуд дали мога да потвърдя, че става дума за него? — беше му рекъл Кит, когато решаваха какво да каже от името на Уилем пред репортера.
— Не, няма нужда — беше отговорил той. — Той няма да има нищо против.
Известно време Кит мълча.
— Може и да има, Уилем.
Но той наистина смяташе, че Джуд няма да възразява. Сега обаче се запита дали не е постъпил самонадеяно. „Ама че работа — възкликна наум, — само защото ти не възразяваш, мислиш, че и той няма да има нищо против!“
— Съжалявам, Уилем — промълви Джуд и макар той да знаеше, че трябва да го успокои, защото Джуд вероятно се чувстваше гузен, и също да му се извини, не му беше до това, най-малкото тогава.
— Отивам да потичам — оповести: не гледаше Джуд, но усети, че той му кима.
Беше много рано, навън в града още беше спокойно и прохладно, въздухът беше мръснобял, по улиците само тук-там се плъзгаха коли. Хотелът беше на хвърлей от старата френска опера и той я обиколи, после се върна при хотела и се насочи към квартала в колониален стил, покрай продавачи, приклекнали до големи плоски бамбукови кошове със ситни зелени лимони и купчини подправки и билки, които дъхтяха на лимон, на рози и черен пипер. Когато улиците станаха прави като конец, той забави ход и зави по пресечка с множество наредени един до друг импровизирани ресторантчета с щандове и жени на тях, застанали зад казан супа или олио, и пет-шест пластмасови стола, където клиентите сядаха, за да хапнат набързо, и после се насочваха припряно към началото на улицата, където се мятаха на велосипедите и отпрашваха нанякъде. Той поспря в дъното на пресечката, за да пусне един велосипедист с прихваната отзад на седалката кошница, натоварена с дълги като копия франзели с мирис на горещо кипнало прясно мляко, изпълнил ноздрите му, после тръгна по друга уличка, и тя с продавачи, приклекнали над още и още купчини подправки и черни камари мангостини, над метални тави със сребристорозова риба, толкова прясна, че той я чуваше как отваря уста, виждаше как върти отчаяно очи в очните ябълки. Над него на цели гроздове като фенери бяха накачени клетки, всяка с чуруликащо пърхащо птиче. Той носеше в себе си малко дребни пари и купи на Джуд една от връзките подправки, приличаше на розмарин, но миришеше приятно на сапун и макар той да не знаеше как се казва, си помисли, че Джуд сигурно знае.
Докато се връщаше бавно в хотела, си мислеше колко лековерен е бил: за кариерата си, за Джуд. Защо винаги си мислеше, че знае какво прави? Защо си мислеше, че може да прави каквото си иска и всичко ще изглежда така, както си е представял той? Какво беше това, липса на творчески подход, самонадеяност или (както предполагаше) най-обикновена глупост? Хора, хора, на които се доверяваше и които уважаваше, го предупреждаваха постоянно — Ким за кариерата му, Анди за Джуд, Джуд за самия себе си, — а той не им обръщаше внимание. За пръв път се запита дали пък Кит не е прав, дали Джуд не е прав, дали наистина занапред няма да получава никаква работа или най-малко работата, която харесваше. Дали щеше да се настрои срещу Джуд? Съмняваше се, надяваше се да не се стига дотам. Но и през ум не му беше минавало, че ще се наложи да проверява наистина.
Ала още по-голям бе страхът, за който той рядко си позволяваше да се замисли: ами ако нещата, които караше Джуд да прави, в крайна сметка не бяха добри за него? Завчера се бяха къпали за пръв път заедно под душа и след това Джуд бе толкова мълчалив, толкова погълнат от мрачните си настроения, очите му бяха толкова изцъклени и празни, че Уилем се изплаши за миг. Джуд не искаше да го правят, но Уилем го бе убедил и под душа Джуд бе скован и свъсен и от стиснатата му уста Уилем разбра, че всичко това му струва усилия, че той чака то да приключи час по-скоро. Но Уилем не го беше пуснал, беше го накарал да стои под душа. Беше се държал (неволно, но какво от това!) като Калеб — беше принудил Джуд да прави нещо против волята си и Джуд го бе направил, защото Уилем му беше казал.