— Мислиш прекалено много — повтаряше му Джуд. — Отделяш прекалено голямо внимание на това да не пееш фалшиво, просто не мисли, Уилем, и ще се получи.
Онази сутрин обаче беше сигурен, че този път ще стане. Даде на Джуд връзката подправки, която още държеше, и Джуд му благодари, после стисна между пръстите си лилавите цветчета, за да усети миризмата.
— Според мен е разновидност на джоджена — каза той и доближи пръстите си до Уилем — да почувства аромата.
— Хубаво мирише — отбеляза той и двамата се усмихнаха.
И така, Джуд започна да пее, той го последва и този път изкара без фалшиви звуци песента до края. Веднага след това, направо след последната нота Джуд подхвана следващата песен в списъка — „Младенец се роди“, сетне третата — „Добрият крал Венцеслас“, и всеки път Уилем му припяваше. Гласът му не беше плътен като на Джуд, но в онези мигове той чуваше, че звучи добре, дори повече от добре: при всички положения звучеше по-добре заедно с гласа на Джуд, затова той затвори очи и се остави на насладата.
Още пееха, когато на вратата се позвъни — носеха им закуската, но както той стоеше, Джуд го хвана за китката и двамата останаха така, Джуд седнал, той — прав, докато не изпяха и последните думи в песента, и чак след като приключиха, той отиде да отвори. Помещението наоколо ухаеше на незнайната подправка, която беше намерил, зелена, свежа и някак позната, като нещо, за което не е и подозирал, че ще му хареса, докато то не се е появило внезапно и неочаквано в живота му.
2
Първия път, когато Уилем го остави — това се случи преди година и осем месеца, преди два януари, — всичко се обърка. Две седмици след като Уилем замина за Тексас, за да започне снимките на „Дуети“, той получи три пристъпа от болка в гърба (включително един в кантората и втори у дома, който продължи цели два часа). Върна се болката в краката. На десния му прасец се отвори рана (и той нямаше представа от какво). И все пак всичко беше наред.
— Нещо си много весел — отбеляза Анди, когато той се видя принуден само за седмица да си запише час за втори преглед. — Май има нещо гнило.
— Е, какво толкова! — отвърна той, макар че едвам говореше, толкова силно го болеше. — Случва се, нали?
Онази нощ обаче, докато лежеше в леглото, благодари на тялото си, че не му е пречело, че той се е владеел толкова дълго. През месеците, когато — както тайно смяташе — бе започнала връзката им с Уилем, нито веднъж не се беше наложило да използва инвалидната количка. Той получаваше пристъпите рядко, за кратко и никога в присъствието на Уилем. Знаеше, че е глупаво — Уилем беше наясно със състоянието му, беше го виждал в най-тежки моменти, — но беше признателен, че именно когато двамата са започнали да гледат един на друг с нови очи, му е бил даден период, през който да се преоткрие, време, когато да се вживее в ролята на човек с пълноценно тяло. Затова, след като се върна в обичайното си състояние, не сподели с Уилем какво се случва с него — темата му беше скучна, не си представяше да не е скучна и на другите — и когато през март Уилем се прибра, той се чувстваше, общо взето, по-добре, отново се придвижваше сам и раната като цяло бе овладяна.
След това Уилем бе отсъствал дълго още четири пъти — два пъти беше на снимки и два на рекламна обиколка — и всеки път, понякога още в деня, когато Уилем заминеше, тялото му някак си се прекършваше. Но ако не друго, той му беше признателен, че избира подходящ момент, проявява великодушие: сякаш още преди ума му тялото решаваше, че той трябва да продължи тази връзка, отстраняваше възможно най-много пречки и спънки.
Сега е средата на септември и Уилем отново се готви да замине. Вече им се е превърнало в ритуал — още от времето на Тайната вечеря, преди цял живот — съботата, преди Уилем да замине, да вечерят в скъп ресторант, а после да си говорят до среднощ. В неделя спят до късно, а следобеда се заемат с по-битови неща: какво трябва да се свърши, докато Уилем го няма, какви важни въпроси трябва да се изчистят, какви важни решения — да се вземат. Откакто отношенията им се измениха, разговорите им бяха и по-задушевни, и по-делнични и този последен уикенд винаги е съвършеното, обобщено отражение на тази промяна: съботата е за страховете, тайните, изповедите и спомените, неделята — за битовите въпроси, за планиране на всекидневните неща, благодарение на което съвместният им живот се движи напред.
Той харесва и едните, и другите разговори с Уилем, но делничните му допадат повече, отколкото е предполагал. Винаги се е чувствал свързан с Уилем в голямото — в любовта, в доверието, — но му харесва да е свързан и в дребното: сметки, данъци, профилактични прегледи при зъболекаря. Все се връща към едно гостуване у Харолд и Джулия отпреди години, когато бе настинал ужасно и прекара почти изцяло почивните дни, омотан в одеяло на канапето във всекидневната, където ту се унасяше, ту се будеше. Онази съботна вечер бяха гледали заедно филм и по едно време Харолд и Джулия бяха заговорили за ремонта в кухнята в къщата в Труро. Той почти задрема, докато слушаше тихия им разговор, толкова скучен, че подробностите му убягваха, но и изпълнен с огромно умиротворение: тогава му се беше сторило, че това е върховният израз на зрелите отношения — да имаш до себе си човек, с когото можеш да обсъждаш механиката на съвместния бит.