После бе дошъл януари, Уилем бе заминал за Тексас, да се снима в „Дуети“, и седмиците, които бе прекарал сам, той все се бе подготвял, а вечерта, когато Уилем се беше прибрал — още се изумяваше, че Уилем изобщо се връща при него, изумяваше се и изпадаше във възторг, чувстваше се толкова щастлив, че му идеше да подаде глава през прозореца и да се разкрещи ей така, без причина, просто защото му се струваше невероятно, — той му беше казал, че е готов.
Уилем го бе погледнал.
— Сигурен ли си? — беше попитал.
Той, разбира се, не беше сигурен. Ала знаеше, че ако иска да е с Уилем, все някога трябва да се престраши.
— Да — каза.
— Наистина ли го искаш? — попита после Уилем, без да сваля очи от него.
„Какво беше това — зачуди си той: — проверка? Или истински въпрос? По-добре да не рискувам“ — помисли си.
— Да — отговори. — Разбира се, че го искам.
И от усмивката на Уилем разбра, че е избрал правилния отговор.
Но първо трябваше да му каже за заболяванията си.
— Когато занапред правите секс, постарайте се да предупредите предварително — го беше посъветвал преди години един от лекарите във Филаделфия. — Едва ли искате да носите отговорност, ако заразите някого.
Лекарят го каза сурово и той още помнеше колко се е засрамил, колко се е уплашил, че може да предаде на друг мръсотията си. Затова си беше написал цяла реч и я беше повтарял, докато я беше запаметил, но се оказа, че да я произнесе, е много по-трудно, отколкото е очаквал, и бе говорил толкова тихо, че се бе наложило да повтаря, от което му стана още по-неприятно. Беше я казвал само веднъж, на Калеб, който известно време беше мълчал, а после бе заявил с гърления си глас:
— Джуд Сейнт Франсис. Какъв мръсник си.
Той се бе насилил да се усмихне в знак на съгласие.
— От колежа — бе успял да изрече, а Калеб се беше подсмихнал.
Уилем също беше мълчал и го беше гледал, а накрая бе попитал: — Кога си ги хванал, Джуд? — И после: — Ужасно съжалявам.
Бяха лежали един до друг, Уилем на една страна, с лице към него, той по гръб.
— В окръг Колумбия изгубих една година — каза накрая, но това, разбира се, не беше вярно.
Ако кажеше обаче истината, щеше да последва по-дълъг разговор, а той не бе готов — поне засега.
— Ужасно съжалявам, Джуд — въздъхна Уилем и се пресегна да го хване. — Ще ми разкажеш ли?
— Не — отсече той вироглаво. — Мисля, че трябва да го направим. Сега.
Вече се беше приготвил. И да почакаше още един ден, това нямаше да промени нищо, той само щеше да се уплаши.
И така, те го направиха. Дълбоко в себе си той се бе надявал, дори беше очаквал с Уилем да бъде различно, на него най-после да му бъде приятно. Но щом започнаха, усети как се завръщат всички ужасни усещания от едно време. Той се помъчи да насочи вниманието си към онова, което наистина беше по-приятно: Уилем беше по-нежен от Калеб, не беше припрян, в края на краищата беше човек, когото той обичаше. Но след като приключиха, пак, както едно време, го досрамя, пак му се догади, пак му се прииска да се наранява, да се изкорми и да запрати вътрешностите си по стената, където те да се свлекат с кърваво жвакане.
— Хубаво ли беше? — попита тихо Уилем, а той се извърна и го погледна в лицето, което толкова обичаше.
— Да — отговори.
Помисли си, че следващия път сигурно ще бъде по-добре. А после, следващия път, когато пак си беше същото, той си каза, че по-следващия път сигурно ще бъде по-добре. Всеки път се надяваше да е различно. Всеки път си повтаряше, че ще бъде различно. Никога в живота си не бе изпитвал мъка като онази, която го обзе, щом той си даде сметка, че дори Уилем не може да го спаси, че за него няма избавление и това изживяване е съсипано завинаги.
Накрая си измисли правила. Първо, никога, по никакъв повод да не отказва на Уилем. Щом Уилем го искаше, значи щеше да го получи и той никога нямаше да му откаже. Уилем бе жертвал толкова много, за да бъде с него, беше му донесъл такова успокоение, че се стремеше да му благодари по всички възможни начини. Второ — както му бе казал навремето брат Лука, — да се опитва да показва някакъв живец, някакво въодушевление. Към края на връзката с Калеб той бе започнал отново да прави онова, което бе правил навремето: Калеб го обръщаше по корем и му смъкваше панталона, а той лежеше и чакаше. Сега с Уилем се опитваше да си спомни указанията на брат Лука, на които винаги се беше подчинявал: „Завърти се, издавай някакви звуци, кажи, че ти е приятно“, и да ги изпълнява, където е възможно, за да прилича на активен участник. Надяваше се обиграността му да поприкрие липсата на желание и докато Уилем спеше, си припомняше уроците на брат Лука, които през целия си съзнателен живот се бе мъчил да забрави. Знаеше, Уилем е изненадан, че е толкова опитен: той винаги бе мълчал, докато другите се хвалеха с креватните си подвизи, настоящи и бъдещи, винаги бе търпял разговорите, които приятелите му водеха по темата, но никога не се беше включвал в тях.