Затова се опитваше да превъзмогне чувството на срам — насочваше вниманието си към Уилем.
Сега, когато отново правеше секс, осъзнаваше, че през всичките тези години е бил заобиколен от него и по времето, когато е буден, е успявал да прогони всички мисли за секса. Десетилетия наред беше избягвал да обсъжда секса, сега обаче слушаше такива разговори навсякъде: сред колегите си, от жени в ресторантите, от мъже, които минаваха покрай него на улицата: всички говореха за секс, къде го правят, как искат още и още секс (явно никой не искаше по-малко). Сякаш се беше върнал в колежа и неговите връстници са му неволни учители: той все се ослушваше за информация, за уроци кое как се прави. Гледаше програми по телевизията, много от които явно бяха за двойки, накрая престанали да правят секс, гостите бяха семейни. Той следеше внимателно тези предавания, но нито едно не му даде нужната информация: кога в една връзка хората престават да правят секс? Колко още му оставаше да чака, докато това се случи и при тях с Уилем? Той наблюдаваше двойките: щастливи ли са? (Очевидно не: ходеха по телевизионни предавания, за да разказват на напълно непознати за сексуалния си живот и да молят за помощ.) Но те, този мъж и тази жена, които не бяха правили секс от три години, все пак изглеждаха щастливи, излъчваха поне нещо като щастие: мъжът докосваше ръката на жената, личеше, че още се обичат, че са останали заедно по причини, по-важни от секса. По самолетите гледаше романтични комедии, фарсове за семейни хора, които не правеха секс. Всички филми с младежи бяха за това как те искат секс, всички филми със старци бяха за това как те искат секс. Той ги гледаше и се чувстваше разгромен. Кога все пак преставаш да искаш секс? Понякога тази ирония на съдбата му се струваше забавна: Уилем, идеалният партньор във всяко отношение, още искаше секс, и той, неидеалният партньор във всяко отношение, не искаше. Той, недъгавият, който не искаше, и Уилем, който въпреки това го искаше. Все пак Уилем бе неговата разновидност на щастието, той беше разновидност на щастието, която не си беше и представял, че ще има.
Убеждаваше Уилем да не се сдържа, ако му се прави секс с жени, той не възразявал.
— Аз обаче възразявам — отговори Уилем. — Аз искам секс с теб.
Друг щеше да се разчувства, той също беше трогнат, но и отчаян: кога щеше да свърши всичко това? И после неизбежното: ами ако не свърши никога? Ами ако не му разрешаха никога да спре? Това го върна към годините по мотелските стаи, макар че дори тогава имаше дата, която да чака, пък била тя и измамна: шестнайсет години. Щом навършел шестнайсет, щял да спре. Сега беше на четиресет и пет, а сякаш отново бе на единайсет и чакаше деня, когато някой — навремето брат Лука, сега (несправедливо, несправедливо) Уилем — да му каже: „Готово. Изпълни дълга си. Стига толкова“. Искаше му се някой да му каже, че въпреки тези чувства е пълноценен човек, че няма нищо лошо в това да е такъв. Със сигурност някъде по света все имаше някой, някой, който да се чувстваше като него? Омразата му към секса със сигурност не бе недостатък, който да се отстрани, просто беше въпрос на предпочитания?
Една нощ двамата с Уилем лежаха в кревата — и двамата бяха уморени от работния ден, — когато най-неочаквано Уилем заговори за своя стара приятелка, с която бил обядвал, жена на име Моли, с която се бил срещал един-два пъти през годините и която, както Уилем обясни, имала тежък период, сега, след десетилетия, тя най-после била казала на майка си, че баща ѝ, починал предишната година, я бил насилвал сексуално.
— Ужас! — възкликна той по инерция. — Клетата Моли.
— Да — съгласи се Уилем, после настъпи мълчание. — Казах ѝ, че няма от какво да се срамува, не е направила нищо лошо.
Той усети как пламва.
— Бил си прав — изрече той накрая и се прозина прекалено широко. — Лека нощ, Уилем.