Минута-две те мълчаха.
— Джуд — подхвана тихо Уилем. — Ще ми кажеш ли някога?
Какво да кажа — помисли си той, както лежеше неподвижно. Защо Уилем го питаше точно сега? Той си мислеше, че се справя много добре в това да е нормален — но може би случаят не беше такъв. Явно трябваше да се старае повече. Никога не бе споделял с Уилем какво му се е случило с брат Лука, но освен че нямаше сили да говори за това, знаеше и че не се налага: през последните две години Уилем се бе опитвал да подходи към темата от различни страни — чрез разкази за приятели и познати, някои посочени с имена, други — не (някои явно бяха измислени, бе невъзможно някой да има чак толкова много приятели, пострадали от сексуално насилие), чрез материали за педофилията, прочетени в списанията, чрез различни мнения за природата на срама и колко често той е безпочвен. След всяка такава реч Уилем спираше и чакаше, сякаш протягаше наум ръка и го канеше на танц. Но той така и не пое ръката на Уилем. Всеки път мълчеше, сменяше темата или се преструваше, че Уилем не е казал нищо. Нямаше представа откъде Уилем е разбрал, а и не искаше да научава. Явно Уилем и Харолд не го възприемаха като човека, за какъвто искаше да се представя.
— Защо питаш? — рече той.
Уилем се намести.
— Защото — каза, после млъкна. — Защото — продължи — трябваше отдавна да съм те накарал да говориш за това. Със сигурност преди да преспя с теб.
Той затвори очи.
— Не се ли справям добре? — попита тихо и още щом изрече въпроса, съжали: такъв въпрос е могъл да задава навремето на брат Лука, а Уилем не беше брат Лука.
От мълчанието на Уилем разбра, че и той се е постъписал.
— Не — каза. — В смисъл да. Но, Джуд… знам, че ти се е случило нещо. Иска ми се да ми кажеш. Иска ми се да ми разрешиш да ти помогна.
— Стара история, Уилем — отговори накрая той. — Оттогава мина много време. Нямам нужда от помощ.
Отново настъпи мълчание.
— Брат Лука ли те е наранил? — попита Уилем, той обаче пак замълча, а секундите отминаваха една по една. — Обичаш ли да правиш секс, Джуд?
Ако заговореше, щеше да се разплаче, затова продължи да мълчи. Думата „не“, толкова кратка, толкова лесна за изговаряне, детски звук, по-скоро шум, отколкото дума, рязко издишане на въздуха: единственото, което той трябваше да направи, бе да отвори устни, и думата щеше да излезе сама, а после… после какво? Уилем щеше да си тръгне и да вземе всичко със себе си. Все ще изтърпя — мислеше си той, докато правеха секс, — все ще изтърпя. Щеше да го изтърпи, само и само да се буди всяка сутрин до Уилем, да усеща обичта, която Уилем му даваше, утехата от това, че са заедно. Когато Уилем гледаше във всекидневната телевизия и той минеше покрай него, Уилем протягаше ръка, той я хващаше и двамата застиваха така, хванати за ръце: Уилем, както седи и гледа екрана, и той, застанал прав, накрая го пускаше и продължаваше нататък. Имаше нужда от присъствието му, откакто Уилем се беше върнал да живее при него, всеки ден той отново усещаше спокойствието, обзело го онзи път, когато Уилем бе останал при него, преди да замине за снимките на „Властелинът на канелата“. Уилем беше неговата котва и той се бе вкопчил в него, макар и да знаеше колко себично постъпва. Знаеше, че ако наистина обича Уилем, ще се раздели с него. Ще му позволи — ако се налага, ще го принуди — да намери по-добър човек, когото да обича, човек, на когото да му харесва да прави секс с него, човек, който наистина го желае, човек с по-малко проблеми и с повече достойнства. Уилем му действаше добре, той обаче не действаше добре на Уилем.
— А на теб харесва ли ти да правиш секс с мен? — попита той, когато накрая си върна дар словото.
— Да — потвърди на мига Уилем. — Харесва ми. Но на теб харесва ли ти?
Той преглътна, преброи до три.
— Да — промълви тихо — беше бесен на себе си, но и му олекна.
Беше спечелил още време: с присъствието на Уилем, но и със секса с него. Запита се какво ли е щяло да стане, ако е казал „не“?
Така и продължаваха. Но като компенсация за секса го има самонараняването, до което той прибягва все по-често и по-често: за да попритъпи чувството на срам, за да се накаже, задето се е настроил срещу Уилем. Доста дълго е проявявал дисциплина: по веднъж в седмицата, най-много по два пъти. Но от половин година нарушава отново и отново правилата си и сега си нанася рани с бръснарското ножче точно толкова често, както когато е бил с Калеб, точно колкото през седмиците преди осиновяването.
Това стана причина за първата им наистина ужасна караница не само като двойка, но и през всичките двайсет и девет години на приятелството им. Понякога нараняването не влияе на връзката им. А понякога се превръща в самата връзка, всеки техен разговор, онова, което обсъждат дори когато мълчат. Той никога не знае дали когато отиде да си легне с тениската с дълъг ръкав, Уилем ще си замълчи, или ще започне да го разпитва. Обяснявал му е толкова много пъти, че има нужда от това, че то му помага, че не може да спре, а Уилем не може или не иска да го разбере.