— Толкова ли не проумяваш защо това ме разстройва толкова? — пита го Уилем.
— Не, Уилем — отговаря той. — Знам какво правя. Повярвай.
— Вярвам ти, Джуд — заявява Уилем. — Но тук не става въпрос за вяра. Става въпрос, че се самонараняваш.
И после разговорът навлиза в задънена улица. Или отвежда дотам, че Уилем казва:
— Как щеше да се чувстваш ти, Джуд, ако го правех аз?
А той отговаря:
— Не е същото, Уилем.
При което Уилем пита:
— Защо?
А той оповестява:
— Защото, Уилем, това си ти. Ти не го заслужаваш.
Уилем пита:
— А ти го заслужаваш, така ли?
Тук вече той няма отговор — най-малкото такъв, който да се стори на Уилем убедителен.
Около месец преди разправията двамата пак се бяха скарали. Уилем беше забелязал, разбира се, че той отново е започнал да се наранява с бръснача, но не знаеше защо и една нощ, след като той се увери, че Уилем е заспал, тръгна крадешком към банята, точно тогава обаче Уилем го сграбчи най-неочаквано за китката и той извика от уплаха.
— Господи, Уилем — каза. — Стресна ме.
— Къде отиваш, Джуд? — попита троснато Уилем.
Той се помъчи да се отскубне, но хватката на Уилем бе прекалено здрава.
— Трябва да отида до банята — рече той. — Пусни ме, Уилем, сериозно ти говоря.
Двамата се загледаха в тъмното, докато накрая Уилем го пусна и също стана от леглото.
— В такъв случай да вървим — подкани. — Ще погледам.
Те се изпокараха, засъскаха си, вбесени един от друг, и двамата се чувстваха предадени, той обвиняваше Уилем, че се държи с него като с дете, Уилем пък го обвиняваше, че има тайни от него, още малко, и да си закрещят. Всичко приключи с това, че той се отскубна от хватката на Уилем и се опита да се завтече към кабинета, където да се заключи и да се пореже с ножицата, но в паниката се препъна, падна и си разцепи устната, затова Уилем се втурна към него с кофичка лед и двамата останаха да седят там, на пода във всекидневната, по средата между спалнята и кабинета, да се прегръщат и да се извиняват.
— Не мога да допусна да си го причиняваш — му каза на другия ден Уилем.
— Не мога да не си го причинявам — отвърна той след дълго мълчание.
„Няма да ти хареса да ме виждаш без това — идеше му да каже на Уилем, а също: — Не си представям живота без него.“ Но не каза нищо. Така и не успя да обясни на Уилем какво е за него самонараняването така, че той да разбере: че то е вид наказание, но и пречистване, че чрез него той премахва от себе си всичко отровно и покварено, че то му помага да не се гневи безпричинно на другите, на всеки, помага му да не крещи, да не прибягва до насилие, помага му да има усещането, че тялото му, животът наистина принадлежат на него, а не на друг. Без него със сигурност никога е нямало да намери сили да прави секс. Понякога се питаше: ако брат Лука не му го беше посочил като изход, какъв е щял да стане? Вероятно човек, който наранява другите, който се опитва да накара всички да се чувстват ужасно като него, човек, по-гаден и от човека, който беше сега.
Уилем мълча много дълго.
— Опитай — каза. — Заради мен, Джуди. Опитай.
И той опитваше. Следващите няколко седмици, когато се будеше нощем или след като бяха правили секс, вместо да чака Уилем да заспи и той да отиде в банята, си налагаше да лежи неподвижно, със стиснати юмруци, с потен тил и пресъхнала уста и да брои колко пъти си е поел въздух. Представяше си стълбището на един от мотелите и как се блъска в стената, представяше си какъв глух звук ще се раздаде, колко приятно уморен ще се почувства, колко ще го заболи. Хем му се искаше Уилем да разбере колко усилия хвърля, хем се радваше, че той не знае.
Понякога обаче това не бе достатъчно и в такива вечери той слизаше на първия етаж и плуваше в опит да остане без сили. Сутрин Уилем настояваше да види ръцете му и те се караха и за това, накрая обаче беше по-лесно просто да му ги показва.
— Доволен ли си сега? — тросваше се и си издърпваше ръцете от Уилем, а после, безсилен да го погледне, си смъкваше ръкавите и ги закопчаваше.
— Джуд — подхващаше след малко Уилем, — ела, полежи малко до мен, преди да излезеш.