Той обаче клатеше глава и тръгваше, а после цял ден съжаляваше, пък и Уилем не го помоли повече, от което той се намрази повече. Новият им сутрешен ритуал се състоеше в това Уилем да оглежда ръцете му и всеки път, докато седеше до Уилем и го чакаше да провери за следи от бръснач, се чувстваше все по-разстроен и унизен.
Откакто бе обещал на Уилем да опита, беше минал около месец, когато една вечер той разбра, че не се справя, че няма с какво да притъпи желанието. Денят бе неочаквано богат на спомени, сякаш завесата, отделила минало от настояще, бе съвсем изтъняла. Цяла вечер той бе виждал сякаш с периферното си зрение откъслечни сцени и по време на вечерята се бе мъчил да не се поддава, да не се оставя да се понесе из плашещия познат сенчест свят на спомените. Това бе първата нощ, когато за малко да каже на Уилем, че не иска секс, накрая обаче се бе сдържал и те все пак се любиха.
След това той се почувства изтощен. По време на секс винаги се мъчеше да не се отнася надалеч, да запази присъствие. Когато в детството се бе научил сякаш да напуска тялото си, клиентите се бяха оплаквали на брат Лука:
— Очите му са като мъртви — казваха, това не им харесваше.
Калеб също му го бе заявявал.
— Събуди се — му беше казал веднъж и го бе шляпнал отстрани по лицето. — Къде си?
Затова той правеше всичко възможно да участва, въпреки че от това изживяването ставаше по-мъчително. Онази вечер лежеше и гледаше Уилем, който спеше по корем, с ръце, пъхнати под възглавницата, с лице, по-сурово насън, отколкото в будно състояние. Той зачака, преброи до триста, после още веднъж до триста и така мина един час. Щракна лампата до леглото и се опита да чете, но единственото, което виждаше, беше бръсначът, единственото, което чувстваше, бе как ръцете му са изтръпнали в очакване да го усетят, сякаш в тях имаше не вени, а електрически кабели с пукащ по тях ток.
— Уилем — прошепна той и когато Уилем не му отговори, го хвана за врата, Уилем отново не помръдна, затова той най-после стана от леглото и отиде възможно най-тихо в гардеробната, откъдето извади плика, беше се научил да го държи във вътрешния джоб на едно палто, сетне излезе от стаята, прекоси апартамента и след като се шмугна в банята в другия край, затвори вратата. И тук имаше голяма душкабина, той седна в нея, свали си тениската и се облегна на прохладния камък. По китките му имаше толкова много застъпващи се белези, че от разстояние ръцете му изглеждаха така, сякаш ги е топил в гипс, и почти не личеше къде е правил опит за самоубийство: беше се рязал с бръснача така, че раните да се сливат и да прикриват белезите. Напоследък насочваше вниманието си към ръцете над лактите (не към бицепсите, по които също имаше белези, а към трицепсите, където не му носеше такова удовлетворение, той обичаше да вижда раните, които си нанася, без да се налага да се извръща), сега обаче направи предпазливо дълги разрези по левия си трицепс, като броеше в такт с дъха си секундите, необходими, за да ги нанесе.
Натисна бръснача четири пъти по левия и три по десния и докато правеше с отмалели от сладка слабост ръце четвъртия, вдигна очи и видя на вратата Уилем, който го наблюдаваше. През всичките десетилетия, откакто си нанасяше с бръснач рани, никой не бе присъствал, никой не го беше виждал с очите си, затова той спря внезапно, толкова стъписан беше от това нахълтване в личното му пространство.
Уилем не каза нищо, но докато вървеше към него, той трепна, притисна се към стената на душкабината и вцепенен и ужасен, зачака какво ще се случи оттук нататък. Видя как Уилем прикляка и издърпва внимателно от ръката му бръснача — за миг и двамата застинаха в това положение, и двамата втренчени в бръснача. А после Уилем се изправи и внезапно, без предупреждение си разряза с бръснача гърдите.
Тогава вече той трепна, върна се към живот.
— Не! — извика и се помъчи да се изправи, но нямаше сили и падна. — Недей, Уилем!
— Мамка му — кресна Уилем. — Мамка му.
Но въпреки това си разразя втори път гърдите, точно под раната, останала от първия.
— Престани, Уилем! — развика се той едва ли не разплакан. — Уилем, престани! Нараняваш се!
— О, така ли? — попита Уилем и от блесналите му очи той разбра, че и Уилем е напът да се разплаче. — Виждаш ли какво е, Джуд?
И се разряза трети път, пак с ругатни.
— Уилем — простена той и се метна да го хване за краката, но Уилем се отдръпна. — Моля те, спри. Моля те, Уилем.
Молеше и молеше, но Уилем спря чак след шестата рана, когато се свлече до отсрещната стена.
— Мамка му — простена тихо, като се преви на две и се хвана през тялото. — Мамка му, боли. — Той се спусна с плика, за да помогне на Уилем да промие раните, но Уилем се дръпна. — Остави ме на мира, Джуд — каза.