— Но трябва да ги превържеш — обясни той.
— Ти се превързвай — тросна се Уилем, все така без да го поглежда. — Само това оставаше да го превръщаме в тъп ритуал да си превързваме взаимно раните, които сами сме си нанесли.
Той отскочи назад.
— Не съм го предлагал — увери го, но Уилем не отговори, затова той си проми раните и плъзна плика към Уилем, който, свъсен, също го направи накрая.
Стояха така дълго, много дълго, Уилем все така наведен, а той загледан в него.
— Съжалявам, Уилем — каза му.
— Господи, Джуд — възкликна след малко Уилем. — Наистина боли. — Накрая го погледна. — Как изобщо издържаш?
Той сви рамене.
— Свиква се — обясни, а Уилем поклати глава.
— О, Джуд — пророни Уилем и той видя, че Уилем плаче безмълвно. — Щастлив ли си изобщо с мен?
Той усети как нещо в него се прекършва и се разпада.
— Уилем — подхвана веднъж, после втори път. — Никога през живота си не съм бил толкова щастлив.
Уилем издаде звук, по-късно той си даде сметка, че е било смях.
— Защо тогава се самонараняват толкова често? — попита Уилем. — Защо нещата загрубяха толкова?
— Не знам — промълви той тихо. После преглътна. — Сигурно ме е страх, че ще си тръгнеш.
Това не бе цялата истина — той не можеше да каже цялата истина, — но все пак бе част от нея.
— Защо пък ще си тръгвам? — попита Уилем, а после, след като той не можа да отговори: — Значи е проверка? Какво се опитваш, да видиш докъде можеш да стигнеш с мен и дали ще остана с теб ли? — Той вдигна очи и си избърса сълзите. — Това ли е?
Той поклати глава.
— Може би — каза на мраморния под. — В смисъл несъзнателно. Но… може би. Не знам.
Уилем въздъхна.
— Не знам как да те убедя, че няма да си тръгна, излишно е да ме проверяваш — рече. Известно време и двамата мълчаха, после Уилем си пое дълбоко въздух. — Джуд — продължи, — не мислиш ли, че може би трябва да се върнеш за кратко в болницата? Колкото да… знам ли… колкото да си изясниш нещата.
— Не — отсече той и от паниката на гърлото му заседна буца. — Не, Уилем… нали няма да ме караш?
Уилем го погледна.
— Не — пророни. — Няма да те карам. — Той замълча. — Но ми се иска.
Нощта някак отмина, някак започна новият ден. Той беше толкова уморен, че чак залиташе, но отиде на работа. Караницата им така и не приключи по някакъв окончателен начин — нямаше изтръгнати насила обещания, нямаше и ултиматуми, — но през следващите няколко дни Уилем не му говореше. Или по-точно: Уилем говореше, но говореше за нищо.
— Приятен ден — пожелаваше на излизане сутрин и: — Как мина денят? — питаше, щом се прибереше вечер.
— Добре — отвръщаше той.
Знаеше, че Уилем се чуди какво да прави и как да възприема положението, затова гледаше да е възможно най-сдържан. Вечерно време лежаха в кревата и вместо, както преди, да си говорят, и два мата мълчаха — мълчанието им беше като трето същество, легнало между тях, огромно, космато и стръвно, ако го закачаш.
На четвъртата вечер той не издържа и след като лежа в мълчание към час-час и нещо, се претърколи през съществото и прегърна Уилем.
— Уилем — прошепна, — обичам те. Прости ми. — Уилем не му отговори, но той продължи: — Старая се — обясни му. — Наистина. Изпуснах се, ще се старая повече. — Уилем пак не каза нищо и той го притисна още по-силно до себе си. — Моля те, Уилем — рече. — Знам, че ти е тежко. Моля те, дай ми още един шанс. Моля те, не ми се сърди.
Той долови, че Уилем въздиша.
— Не ти се сърдя, Джуд — каза му. — И знам, че се стараеш. Просто ми се иска да не се налагаше да се стараеш, иска ми се това да не беше нещо, с което се бориш толкова яростно.
Сега беше негов ред да замълчи.
— И на мен ми се иска — отвърна накрая.
След онази нощ е опитвал различни начини: да плува, разбира се, но и късно нощем да прави нещо от тесто. Следи в кухнята винаги да има брашно, захар, яйца и мая и докато чака да се опече каквото е сложил във фурната, седи на масата в трапезарията и работи, а щом хлябът, сладкишът или курабиите (които дава на асистента на Уилем — да ги занесе на Харолд и Джулия) станат готови, вече почти се зазорява, затова той се пъха обратно в леглото и спи час-два, докато го събуди будилникът. Цял ден очите му парят от изтощение. Знае, че на Уилем не му харесва той да се заседява по цяла нощ, за да пече сладкиши, но знае и че Уилем предпочита все пак това пред другото, така че не казва нищо. Той вече не може да се разсейва с чистене: откакто се е пренесъл на Грийн стрийт, има домашна помощница, госпожа Чжоу, която сега идва по четири пъти в седмицата и е потискащо прилежна, толкова прилежна, че на него понякога му иде съвсем преднамерено да изцапа колкото после да го почисти. Знае обаче, че е глупаво, затова не го прави.