— Хайде да опитаме нещо — казва една вечер Уилем. — Щом се събудиш и ти се прииска да се порежеш, будиш и мен, чу ли? Колкото и да е часът. — Той го гледа. — Хайде да опитаме! Заради мен.
И той го прави най-вече защото му е любопитно какво ще предприеме Уилем. Една нощ, много късно, го побутва по рамото и когато Уилем отваря очи, му се извинява. Но Уилем клати глава, после се премества върху него и го притиска толкова силно, че му е трудно да диша.
— Дръж ме — подканя Уилем. — Все едно падаме и от страх сме се вкопчили един в друг.
Той притиска Уилем толкова силно, че усеща как мускулите от гърба му до върховете на пръстите оживяват, толкова силно, че усеща как сърцето на Уилем бие до неговото, усеща гръдния му кош до своя, усеща как стомахът му се издува от въздуха и после спада.
— По-силно — приканва Уилем и той се подчинява, докато ръцете му се уморяват, а сетне изтръпват, докато тялото му се отпуска от умора, докато той усеща, че наистина пада: първо през матрака, а после през рамката на леглото, през самия под, усеща как преминава бавно през всички етажи в сградата, които поддават и го поглъщат като пихтия. Той се спуска през петия етаж, където семейството на Ричард сега е складирало купчини марокански плочки, през четвъртия етаж, който е празен, през апартамента на Ричард и Индия и през ателието на Ричард, после през първия етаж и басейна, след това надолу и надолу, нататък и нататък, през тунелите на метрото, покрай скали и наноси, през подземни езера и океани нефт, през пластове изкопаеми и шисти, докато започва да се носи из огъня в самото ядро на Земята. И през цялото време Уилем е вкопчен в него, и след като хлътват в огъня, те не изгарят, а се топят, сливат се заедно с краката, гърдите и главите си в едно същество. Когато на другата сутрин се буди, Уилем вече не е върху него, лежи отстрани, но пак двамата са с преплетени крайници и той се чувства леко замаян, олекнало му е, понеже не само не се е рязал с бръснача, но и е спал дълбоко, две неща, които не е правил от месеци. Онази сутрин се чувства пречистен и освежен, сякаш е получил поредната възможност да живее правилно.
Но не може, разбира се, да буди Уилем всеки път, щом има нужда от него: ограничава се с по веднъж на десет дни. През другите шест-седем тежки нощи в тези десетдневни отрязъци се оправя сам: плува, меси нещо, готви. Има нужда от физически труд, за да притъпи желанието — Ричард му е дал ключ от ателието и някои нощи той слиза по пижама долу, там Ричард му е оставил задача, която се повтаря безсмислено, но и му помага и в същото време е съвсем загадъчна: едната седмица той реди по размер гръбнаци на птици, другата — според цвета, кожите на порове, лъскави и леко мазни, струпани на купчинка. Покрай тези задачи си спомня как преди години четиримата са разплитали в почивните дни кичури коса за Джей Би и му се иска да каже на Уилем за тях, но не може, разбира се. Накарал е Ричард да обещае, че и той няма да споменава на Уилем, ала знае, че Ричард също е леко притеснен от нещата — забелязал е, че никога не му е възлагал задачи, за които трябват бръсначи, ножици или ножове, а това е показателно, ако отчетем колко често опира Ричард в работата си до остри предмети.
Една вечер той надзърта в стара кутия от кафе, оставена върху писалището на Ричард, и вижда, че е пълна с остриета: малки, със заострени ъгли, големи с вид на длета, и най-обикновени, правоъгълни, каквито предпочита и той. Бръква внимателно в кутията, загребва в шепата си от остриетата, гледа ги как се сипят от дланта му. Взима едно от правоъгълните и го пъха в джоба на панталона си, но когато накрая се кани да си тръгне — толкова изтощен, че подът под него се клати, — връща бавно острието на мястото му. В часовете, когато будува и се прокрадва из сградата, понякога се чувства демон, предрешен като човек — само нощем не е опасно да смъкне костюма, който от немай-къде носи през деня, и да разкрие истинската си същност.
После идва вторник, ден, когато сякаш е лято, последният на Уилем в града. Сутринта той тръгва рано на работа, но се прибира по обяд, за да се сбогува.
— Ще ми липсваш — казва както винаги на Уилем.
— Ти на мен повече — уверява го както винаги Уилем, а после, пак както винаги: — Нали ще се грижиш за себе си?
— Да — отвръща той, без да го пуска. — Обещавам.
Долавя как Уилем въздиша.