— Не забравяй, можеш да ми звъниш винаги, колкото и да е часът — подканва Уилем и той кима.
— Върви — казва му. — Всичко ще бъде наред.
А Уилем въздиша още веднъж и тръгва.
Неприятно му е, че Уилем заминава, но в същото време е и развълнуван: от егоистични подбуди, а също защото му е олекнало, защото е щастлив, че Уилем работи толкова много. Миналия януари, след като се прибраха от Виетнам, точно преди да замине за снимките на „Дуети“, Уилем ту нервничеше, ту изпадаше в привидна самоувереност и макар той да се стараеше да не обсъжда с него съмненията му, знаеше колко притеснен е Уилем. Знаеше, че колкото и да твърдеше обратното, Уилем е притеснен, че първият му филм, след като съобщиха за връзката си, е гей филм. Знаеше, че Уилем е притеснен, задето режисьорът на един научнофантастичен трилър, в който той искаше да се снима, не му е върнал обаждането бързо, както е очаквал (въпреки че накрая все пак се беше обадил и всичко беше приключило както искаше Уилем). Знаеше, че Уилем се притеснява от сякаш несекващия поток статии, от неспирните молби за интервюта, от догадките и телевизионните предавания, от клюкарските колонки и материалите на първа страница, с които ги посрещнаха при завръщането им в Щатите и които, както им бе обяснил Кит, те нямаха сили да контролират или да спрат: не можеха да направят друго, освен просто да чакат хората да се отегчат от темата, а дотогава вероятно щели да минат доста месеци. (Като цяло Уилем не четеше какво пишат за него, но материалите ги заливаха отвсякъде: щом включеха телевизора или компютъра, щом отвореха вестника, се натъкваха на нови и нови публикации за Уилем и какво представлявал той сега.) Когато разговаряха по телефона — Уилем от Тексас, той от Грийн стрийт, — се усещаше, че Уилем внимава да не говори много за тревогите си, да не би той да се почувства виновен.
— Кажи ми, Уилем — промълви накрая. — Обещавам ти, няма да виня себе си. Заклевам се.
И след като в продължение на една седмица го повтаря, Уилем все пак му каза накрая и макар че той пак се почувства виновен — ходеше да се наранява след всеки от тези разговори, — не поиска от Уилем някакви уверения, не направи така, че на Уилем да му стане още по-зле, само слушаше и се стремеше, доколкото е възможно, да го утешава. „Браво на теб — хвалеше се той сам себе си, след като затвореха, задето и този път — въпреки страховете — си е държал устата затворена. — Добре се справи.“ По-късно забиваше острието на бръснарското ножче в някой от белезите си и надигаше с ъгълчето тъканта, докато не стигнеше меката плът отдолу.
Смята го за добър знак, че филмът, който сега Уилем снима в Лондон, е, както би се изразил Кит, гей филм.
— При други обстоятелства щях да откажа — обясни Кит на Уилем. — Но сценарият е много добър, няма как да го подмина.
Филмът се казва „Отровената ябълка“ и е за последните години от живота на Алън Тюринг, когато той е задържан за непристойно поведение и кастриран с химикали. Тюринг му беше идол, разбира се — като на всички математици, — и той бе трогнат едва ли не до сълзи от сценария.
— Трябва да участваш, Уилем — му беше казал.
— Не знам — бе отвърнал с усмивка Уилем, — поредният гей филм.
— „Дуети“ наистина пожъна успех — напомни той на Уилем и това си беше самата истина: успехът надмина всички очаквания, но подобен спор нямаше особен смисъл, защото той знаеше, че Уилем вече е решил да се снима във филма, и се гордееше с него, вълнуваше се като малко дете, както за всички филми с Уилем.
В събота след заминаването на Уилем се отбива Малкълм, който го качва на колата и двамата поемат на север, към покрайнините на Гарисън, където строят къща. Преди три години Уилем е купил парцела — двеста и осемдесет декара със свое езеро и гора — и тези три години той е пустеел. Малкълм направи проект и Уилем го одобри, но така и не бяха казали на Малкълм, че може да започва. А една сутрин преди около година и половина той бе заварил Уилем на масата в трапезарията — разглеждаше чертежите на Малкълм.
Без да вдига очи от листовете, Уилем му бе протегнал ръка, той я бе поел и бе оставил Уилем да го притегли при себе си.
— Според мен трябва да го направим — обясни Уилем.
И така, срещнаха се отново с Малкълм и той бе изработил нов план: първата къща бе на два етажа и наподобяваше модернистична солница, а втората беше само на един етаж и бе почти изцяло стъклена. Той предложи да я плати, но Уилем отказа. Впуснаха се да спорят, Уилем изтъкна, че не помага с поддръжката на Грийн стрийт, той пък напомняше, че не е важно.
— Джуд — каза накрая Уилем, — никога не сме се карали за пари. Нека не започваме сега.