И той знаеше, че Уилем е прав: приятелството им никога не се беше измервало с пари. Когато нямаха пукнат грош, никога не говореха за пари — открай време, каквото и да изкараше, той смяташе, че то принадлежи и на Уилем — и сега, когато разполагаха със средства, пак смяташе така.
Преди осем месеца, когато Малкълм направи първата копка, двамата с Уилем бяха отишли на парцела и бяха тръгнали да се разхождат из него. Онзи ден той се чувстваше необичайно добре и дори бе разрешил на Уилем да го държи за ръка, докато се спускаха по полегатия хълм, на който щеше да се намира къщата, и след като завиха наляво, поеха към гората, притиснала в обятията си езерото. Гората бе по-гъста, отколкото си бяха представяли, по земята имаше толкова много борови иглички, че краката им потъваха, сякаш почвата отдолу бе направена от каучук, от нещо податливо, напомпано до средата с въздух. На него му беше трудно да върви по такъв терен и той се хвана не на шега за ръката на Уилем, но когато Уилем го попита иска ли да спре, поклати глава. След двайсетина минути вече почти бяха заобиколили езерото и излязоха на поляна като от приказка: от върхарите на елите небето горе изглеждаше тъмнозелено, земята долу пък бе застлана с килима на игличките. Тогава те спряха и се огледаха, а Уилем пророни тихо:
— Ето тук трябва да я построим.
Той се усмихна, но нещо вътре в него се прекърши, той изпита чувството, че всичките му нерви са издърпани през пъпа, понеже си спомни за онази, другата гора, където навремето мислеше, че някой ден ще живее, и си даде сметка, че най-после има всичко това: къща в гората с вода наблизо и с човек, който го обича. Тогава потрепери, по цялото му тяло премина тръпка и Уилем го погледна.
— Студено ли ти е? — попита.
— Не — отговори той, — но хайде да вървим нататък.
И те продължиха.
Оттогава избягва гората, но обича да идва на строежа и да работи отново с Малкълм. В края на всяка седмица тук идва някой от двамата, той или Уилем, макар да знае, че Малкълм предпочита него, понеже като цяло Уилем не се вълнува от подробностите. Той вярва на Малкълм, но Малкълм не иска да му вярват: иска да има до себе си човек, на когото да покаже сребристия мрамор на жилчици, който е открил в малка каменоломна край Измир, и да поспори колко да сложи, така че да не тежи, човек, когото да накара да подуши кипариса от Гифу, изписан специално за ваната в банята, и да огледа предметите — чукове, гаечни ключове, клещи, — които е вместил като трилобити в циментовите подове. Освен къщата и гаража има открит басейн и в пристройката закрит: къщата щеше да бъде готова след малко повече от три месеца, а басейнът и пристройката — напролет.
Сега той върви из къщата заедно с Малкълм, прокарва длани по повърхностите, слуша как Малкълм дава указания на собственика на строителната фирма кое как да се направи. Както винаги, е възхитен от Малкълм по време на работа: никога не се уморява да гледа приятелите си, докато работят, но преображението на Малкълм е най-вдъхновяващо, по-вдъхновяващо и от ролите на Уилем. В такива мигове той си спомня колко внимателно и прилежно Малкълм е правил въображаемите си къщи, колко сериозно е подхождал, веднъж във втори курс Джей Би се бе надрусал и беше подпалил (както той твърдеше по-късно, без да иска) един такъв макет, а Малкълм се ядоса, обиди се много и за малко да се разплаче. Изхвърча от общежитието, той също хукна навън и поседя заедно с него в студа на стъпалата пред библиотеката.
— Знам, че е глупаво — бе споделил Малкълм, след като се бе поуспокоил. — Но те значат много за мен.
— Разбирам — бе отвърнал той. Винаги бе харесвал къщите на Малкълм, още пазеше първата къщичка, която Малкълм му бе направил преди толкова години за седемнайсетия рожден ден. — Не е глупаво.
Знаеше какво означават за Малкълм къщите: с тях той утвърждаваше властта си, те му напомняха, че колкото и несигурен да е животът, има едно, което е изцяло в негови ръце и което винаги ще изразява всичко, каквото той не може да каже с думи.
— От какво толкова се притеснява пък Малкълм? — питаше Джей Би, ако Малкълм нервничеше за нещо, той обаче знаеше: Малкълм се притесняваше, защото да си жив, означава да се притесняваш. Животът беше плашещ, непознаваем. Дори парите на Малкълм не му даваха пълна защита. Животът щеше да му се случва и той щеше да бъде принуден да се опитва да намира отговори, точно като всички останали. Всички те — Малкълм с неговите къщи, Уилем с неговите приятелки, Джей Би с неговите бои, той с неговите бръсначи — търсеха утеха, нещо, което да си е само тяхно, нещо, за което да се хванат в този ужасяващо огромен неразбираем свят с неумолимостта на минутите, часовете, дните.