Напоследък Малкълм проектира все по-малко жилищни сгради, всъщност го виждат все по-рядко. Сега „Белкаст“ има филиали в Лондон и Хонконг и въпреки че Малкълм се занимава най-вече с проектите в Америка — в момента проектира новото крило на музея в някогашния им колеж, — често отсъства. Но се е заел лично със строежа на къщата им и никога не пропуска и не отменя срещите им. Когато си тръгват от парцела, той хваща Малкълм за рамото.
— Мал — казва, — не знам как да ти благодаря.
А Малкълм се усмихва.
— Това ми е любимият проект, Джуд — отвръща. — За любимите ми хора.
След като се връщат в града, той оставя Малкълм в Кобъл Хил, после се насочва по моста на север, към кантората. Още едно нещо, което в отсъствието на Уилем му доставя удоволствие: когато Уилем го няма, той може да се заседява до по-късно и за по-дълго на работа. Без Лушън в кантората е и по-приятно, и по-неприятно — по-неприятно, защото, макар и още да се вижда с Лушън, който по думите му се е посветил след пенсионирането на това да се преструва, че обича да играе голф в Кънектикът, му липсват всекидневните им разговори, липсват му опитите на Лушън да го предизвика и да го извади от равновесие, по-приятно, защото е установил, че с удоволствие ръководи отдела, участва в работата на комисията по възнагражденията в кантората, всяка година решава как да се разпредели накрая годишната печалба.
— Кой да предположи, че си такъв властолюбец, Джуд! — възкликна Лушън, след като си го призна, а той възрази: не било така, и обясни на Лушън, че просто му е хубаво да вижда какво са постигнали през годината, как часовете и дните в кантората — неговите и на всички останали, — са се превърнали в числа, а тези числа — в пари, а тези пари — в нещата, с които живеят колегите му: къщите, таксите за училищата и университетите, парите за отпуска и за колите. (Тази част не я каза на Лушън. Той щеше да го помисли за романтик и да му дръпне ехидна лекция, че е склонен към сълзливост.)
„Роузън Причард“ открай време беше важен за него, но след Калеб се превърна в нещо, без което не може. В живота в кантората го оценяваха само по делата, които е осигурил, по работата, която е свършил: там той нямаше минало, нямаше недостатъци. Там животът му започваше от Юридическия факултет и постигнатото в него и завършваше с всекидневните постижения, с годишните отчети на отработените часове, с всеки нов клиент, когото е привлякъл. В „Роузън Причард“ нямаше място за брат Лука, за Калеб, доктор Трейлър, манастира и дома: там те бяха несъществени, странични подробности, нямаха нищо общо с човека, в който той се беше превърнал. Там той не беше човекът, който се спотайва в банята, за да си нанася сам рани с бръснача, там всичко се свеждаше до числата: едното показваше колко пари е привлякъл, другото — за колко часа му е било платено, третото — колко души е ръководил, четвъртото — с какви суми ги е възнаградил. Така и не можеше да го обясни на приятелите си, които се изумяваха и го съжаляваха, задето работи толкова много — нямаше как да им каже, че именно в кантората, заобиколен от работа и хора, за които знаеше, че според тях са абсурдно скучни, се чувства в най-голяма степен човек, достоен и неуязвим.
По време на снимките Уилем се прибира на два пъти за дълги уикенди, но първия той е болен, има вирусно разстройство, а втория Уилем има бронхит. Ала и двата пъти — всеки път, когато чува, че Уилем влиза в апартамента и го вика — трябва да си напомня, че това е неговият живот и че в този живот Уилем се прибира при него. В такива моменти му се струва, че с отхвърлянето си на секса се държи като скъперник, че сигурно греши, когато си спомня за него като за нещо отблъскващо, че дори да не е така, просто трябва да опитва повече, да се самосъжалява по-малко. „Я се стегни — ругае се, когато в края на тези уикенди целува на сбогуване Уилем. — Само да си посмял да съсипеш всичко. Само да си посмял да се оплакваш за нещо, което дори не заслужаваш.“
А после една нощ по-малко от месец преди окончателното завръщане на Уилем той се събужда с убеждението, че е в кабина на огромен камион, че лежи на мръсен син юрган, сгънат на две, и че всяка кост в тялото му се клати, докато камионът се движи по магистралата. О, не — мисли си, — о, не, после става, отива бързо при пианото и изсвирва всички клавирни творби на Бах, за които се сеща, безредно, прекалено силно и прекалено бързо. Спомня си за една притча, която брат Лука му е разказвал веднъж, по време на един от уроците по пиано — за старица, която свирела на свирката си у дома все по-бързо и бързо, така че дяволчетата пред вратата ѝ да танцуват вихрен танц, от който накрая да станат на пихтия. Брат Лука му я беше разказал, за да онагледи защо трябва да ускори темпото, но образът му хареса и понякога, усети ли, че някой спомен се е вкопчил в него, за да го прогони, да го отпъди, той пее или свири, а споменът се махна, все едно музиката е щит между тях.