Беше в първи курс в Юридическия факултет, когато животът започна да изниква пред него като спомени. Всеки ден, докато вършеше нещо — готвеше вечеря, описваше книгите в библиотеката, правеше глазурата на някоя торта в „Батър“, търсеше статия за Харолд, — изневиделица изникваше сцена, нямо представление, предназначено единствено за него. В онези години спомените наподобяваха не разкази, а платна и дни наред той виждаше все едно и също: диорама с брат Лука върху него или с някой от възпитателите в дома, сграбчил го, докато той е минавал покрай него, с клиент, който вади от джобовете си дребните монети и ги слага в чинийката, оставена за целта от брат Лука върху нощното шкафче. Случваше се спомените да са още по-кратки и смътни: синият чорап с глави на кончета, с който някой от клиентите е легнал в леглото, първата храна, която доктор Трейлър му е дал във Филаделфия (бъргър, хартиена фунийка с пържени картофи), прасковената на цвят вълнена възглавница в стаята му в къщата на доктор Трейлър, която, погледнеше ли я, му заприличваше на разкъсана плът. Веднага щом тези спомени се появяха, той установяваше, че е загубил ориентация: винаги се искаше малко време, докато осъзнае, че тези сцени са не просто от живота му, че те са самият му живот. В онези дни позволяваше да го прекъснат и имаше периоди, когато той се отърсваше от унеса и виждаше ръката си, застинала с пластмасовия шприц с глазурата над някоя сладка или хванала книгата, изтеглена само до средата от лавицата. Именно тогава започна да осъзнава колко много от живота си се е научил просто да заличава дори броени дни след като се е случило, осъзна и че по някое време е изгубил тази способност. Знаеше, че това е цената на насладата от живота, че ако иска да не пропуска нещата, в които сега намира удоволствие, трябва да плати за тях. Защото колкото и вероломни да бяха спомените, животът, който се връщаше парче по парче при него, той знаеше, че ще ги изтърпи, ако това означаваше да има и приятели, ако и занапред се радваше на възможността да намира утеха в другите.
Възприемаше се като едва забележима пролука между световете, където от преобърнатата пръхкава земя на тънка струйка излиза нещо погребано в нея, за да увисне пред него, да зачака той да го види и да го приеме като свое. Самата им поява си беше истинско предизвикателство. „Ето ни и нас — сякаш му казваха. — Нима наистина си въобразяваше, че ще те оставим да си идеш? Наистина ли си въобразяваше, че няма да се върнем?“ В крайна сметка той бе принуден да признае колко много неща е редактирал — редактирал и пренареждал, променял, за да ги преглътне по-лесно — дори от последните няколко години: филмът, който е гледал в първи курс за двама полицаи, дошли да кажат на един студент в колежа, че мъжът, който го е наранил, е починал в затвора, изобщо не е филм — това е животът му и именно той е студентът, стоял на двора пред общежитието, двамата полицаи са мъжете, които онази вечер са го намерили на полето и са задържали доктор Трейлър, а после са го завели в болницата и са направили всичко по силите си да вкарат доктор Трейлър зад решетките, сетне са го издирили и са дошли да му съобщят лично, че вече няма от какво да се страхува.
— Хубаво местенце — бе казал един от полицаите, докато бе оглеждал красивото университетско градче, старите тухлени сгради, където човек можеше да се разхожда и да бъде в пълна безопасност. — Гордеем се с теб, Джуд.
Той обаче беше замъглил този спомен, беше го променил така, че полицаят казваше само „Гордеем се с теб“, без да се обръща към него по име, точно както бе заличил и паниката, която, както помнеше, бе усетил остро въпреки новината, страха, че по-късно някой ще попита какви са тези мъже, с които е разговарял, гадното усещане колко сбъркан е бил животът му в миналото, което нахълтваше едва ли не физически в настоящето му.
Накрая се бе научил да се справя със спомените. Не можеше да ги спре — след като бяха изникнали, нямаха край, — но вече ги посрещаше по-подготвен. Вече знаеше как да постави диагноза, да определи мига или деня, когато със сигурност нещо ще го навести и той трябва да измисли как да го посрещне: да реши какво иска то, кавга, утеха или просто внимание? Трябваше да долови какъв вид гостоприемство иска и тогава вече можеше да реши и как да го накара да се махне, да се върне в онова, другото място.