Лесно се справя с малките спомени, но дните отминават, той чака Уилем и усеща, че този спомен е като дълга змиорка, хлъзгава и не уловима, която се гъне през него, удря с опашка по органите му, така че той усеща спомена като нещо живо и мърдащо, месесто и мощно, което блъска по вътрешностите му, по сърцето и белите дробове. Понякога спомените бяха такива и те най-трудно се укротяваха и озаптяваха, от ден на ден сякаш растяха вътре в него, докато накрая той имаше чувството, че се състои не от кръв, мускули, вода и кости, а от самия спомен, който се надува като балон и го запълва чак до върховете на пръстите. След Калеб беше осъзнал, че има спомени, които просто няма да успее да овладее, и не му остава друго, освен да чака сами да се изтощят, да отплават обратно в мрака на подсъзнанието му и да го оставят на мира.
И така, той чака, оставя спомена — как е прекарал близо половин месец по камиони в опит да стигне от Монтана в Бостън — да се настани в него, сякаш съзнанието, тялото му са мотел и споменът е единственият гост в тях. През този период най-голямото предизвикателство пред него е да изпълни каквото е обещал на Уилем, да не си нанася рани, затова си създава строга плътна програма за часовете от полунощ до четири сутринта, най-опасните. В събота си съставя списък какво ще прави във всеки от дните през следващите няколко седмици, редува плуването с готвенето, свиренето на пиано, правенето на сладкиши, работата у Ричард, реденето на старите дрехи, неговите и на Уилем, чистенето на библиотеките, шиенето на копчета на ризата на Уилем — смяташе да възложи на госпожа Чжоу, но защо да не го свърши и той, съвсем по силите му е — и подреждането на ненужните дребни неща, натрупали се в чекмеджето при печката: връзки, лепкави ластичета, безопасни игли и кутийки кибрит. Приготвя за завръщането на Уилем пилешки бульон и агнешки кюфтета и ги замразява във фризера, меси тесто за няколко самуна хляб, които Ричард да занесе в благотворителната кухня — двамата са в управителния съвет и той помага със счетоводството. След като оставя тестото да втаса, сяда на масата и чете романи, отдавна любими книги с думи, сюжет и герои, които му вдъхват спокойствие и не се променят и с които той е свикнал. Съжалява, че си няма домашен любимец — безсловесно признателно куче, което пръхти и се усмихва, невъзмутима котка, която го гледа укорно с присвити оранжеви очи, друго дишащо същество в жилището, на което да говори, от чиито тихи прокрадващи се стъпки да идва на себе си. Работи цяла нощ и преди да се свлече и да потъне в сън, си нанася рани — една на лявата ръка и втора на дясната, — а когато се буди, е уморен, но горд, че все пак е невредим.
Но после до завръщането на Уилем остава половин месец, споменът избледнява, изнася се до следващия път, когато ще дойде да го навести, и хиените изникват отново. Или може би „изникват отново“ не е съвсем точно, защото, веднъж доведени от Калеб в живота му, те не са си тръгвали. Сега обаче не го преследват, тъй като знаят, че не им се налага: животът му е необходна савана и той е обкръжен от тях. Те лежат, проснати в жълтата трева, усукват се лениво около долните клони на баобабите, разпрострени от стъблата като пипала, и го гледат втренчено с пронизващите си жълти очи. Винаги са там и след като двамата с Уилем са започнали да правят секс, се множат и в лоши дни, а още повече — в дни, когато той се страхува особено много от тях. В такива дни той усеща мустаците им, докато се движи бавно по техните земи, усеща нехайното им презрение: знае, че няма къде да избяга, знаят го и те.
И макар да чака с нетърпение почивките от секса, осигурявани му от работата на Уилем, той си дава сметка, че не е разумно: повторното навлизане в онзи свят винаги е трудно — така е още откакто е бил дете, когато по-страшни от ритъма на секса са били само промените в този ритъм.
— Изгарям от нетърпение да се прибера и да те видя — казва Уилем при следващия им разговор и макар в гласа му да няма нищо похотливо, макар Уилем да не е споменавал нищо за секс, той знае от досегашния си опит, че вечерта след като се прибере, Уилем ще поиска секс, през първата седмица у дома ще го иска по-често от обикновено, особено при положение че и двата пъти, когато си е идвал в почивка, са били болни ту Уилем, ту той.
— Аз също — отвръща той.
— Какво става с раните? — пита Уилем небрежно, сякаш се интересува от кедрите на Джулия или от времето навън.
Пита винаги в края на всеки разговор, сякаш въпросът го вълнува съвсем слабо и Уилем го задава само от любезност.
— Нищо — отвръща както винаги той. — Тази седмица само две — добавя и това е самата истина.