— Браво, Джуди — мълви Уилем. — Слава богу. Знам, че е трудно. Гордея се с теб.
В такива мигове винаги говори така, сякаш му е олекнало, сякаш очаква да чуе — както вероятно и е — съвсем различен отговор: „Положението не е розово, Уилем. Нощес си нанесох с ножчето толкова много рани, че не си усещам ръката. Не се изненадвай, когато ме видиш.“ В такива случаи той се чувства истински горд, че Уилем му се доверява толкова много и той може да му каже истината, но в същото време се вбесява, страда с цялото си същество, че изобщо се налага Уилем да го пита такива неща и това е нещо, с което се гордеят. Други се гордеят с дарбите, с външния вид, със спортните постижения на приятелите си, а ето че Уилем е принуден да се гордее с това, че приятелят му е успял да прекара още една нощ, без да се обезобразява с бръснарско ножче.
После накрая идва вечер, когато той е наясно, че усилията, които хвърля, вече не помагат: изпитва потребност да се самонаранява много и свирепо. Хиените вече са започнали да вият тихо, да надават резки звуци, които сякаш идват от друга твар вътре в тях, и той е наясно, че ще се успокоят само от болката му. Мисли как да постъпи: след седмица Уилем ще си бъде у дома. Ако сега той си нанесе рани, до завръщането на Уилем те няма да зараснат и Уилем ще се ядоса. Но ако той не предприеме нещо… тогава не знае. Трябва да направи нещо, трябва. Осъзнава, че е чакал твърде дълго, мислел е, че ще се справи, а се оказа, че се е заблуждавал.
Става от леглото и отива през празния апартамент в тихата кухня. Задачите за тази нощ: да направи сладки за Харолд, да подреди пуловерите на Уилем, да се отбие в ателието на Ричард — светят в бяло от плота, викат го, въпреки че той ги е загърбил, умоляват го да ги изпълни, а спасението, което предлагат, е ненадеждно като хартията, върху която са отпечатани. Той застива за миг, няма сили да се помръдне, после отива бавно, без желание при вратата над стълбището, вдига резето и след още миг колебание я отваря рязко.
Не го е правил от оная нощ с Калеб и сега се навежда през отвора, гледа надолу към чернилката и вкопчен както онази нощ в касата, се пита дали ще намери сили да го направи. Знае, че така ще умилостиви хиените. Но в това има нещо унизително, крайно, мерзко и той знае, че ако го направи, ще прекрачи някакъв вододел и ще се превърне в човек, който трябва да бъде вкаран в болница. Накрая, накрая се откопчва с трепереща ръка от касата, затръшва вратата, слага рязко резето и се отдръпва.
На следващия ден в кантората слиза долу заедно с друг от съдружниците — Санджай, и с един клиент, на клиента му се пуши. Имат неколцина клиенти пушачи и когато те слизат долу, той също отива с тях — така продължават срещата долу на улицата. Лушън си имаше теория, че докато са с цигара в уста, пушачите се чувстват най-добре, най-отпуснати са, а оттам и най-лесно се манипулират, и макар навремето да се беше изсмял, сега знае, че Лушън вероятно е прав.
Онзи ден е в инвалидната количка, защото краката му са отекли, макар и да му е много неприятно клиентите да го виждат обездвижен.
— Повярвай, Джуд — му беше казал Лушън преди години, когато той бе изразил на глас пред него притесненията си, — на клиентите им е все тая дали стоиш прав, или седиш в инвалидна количка, за тях ти винаги ще бъдеш гадняр, който ще им разкаже играта, затова си седи на количката.
Навън е студено и не вали, от което по някаква причина краката го болят по-малко, и докато тримата разговарят, той забелязва, че се е втренчил като хипнотизиран в оранжевото огънче в края на цигарата на клиента, което премигва срещу него и ту гасне, ту пак се разгаря, докато мъжът си дръпва от дима и го издишва. Най-неочаквано той знае какво ще направи, но веднага след тази мисъл идва тъпият удар в стомаха му, понеже си дава сметка, че ще предаде Уилем и не само ще го предаде, но освен това и ще го излъже.
Петък е и докато пътува с колата към Анди, той разработва плана си, развълнуван и успокоен, че е намерил решение. Анди е в едно от веселите си, заядливи настроения и той се оставя да бъде разсеян от него, от необузданата му енергия. По някое време двамата заговарят за краката му така, както говорим за досаден опърничав роднина, когото обаче няма как да изоставим и който постоянно се нуждае от грижи. „Старите копелдаци“ — ето как ги нарича Анди и когато го прави за първи път, той избухва в смях, толкова точно е името с намека за отчаяние, което непрекъснато заплашва да затъмни неизменната неволна обич.
— Как са старите копелдаци? — пита и сега Анди, а той се усмихва и отговаря:
— Мързи ги, както винаги, ми изсмукват всички жизнени сокове.