Когато идва на себе си, лежи на пода с глава, опряна в шкафчето под мивката. Крайниците му треперят, тресе го, но му е студено, затова се притиска към шкафчето, сякаш то е меко, сякаш ще го погълне. Вижда под стиснатите си клепачи хиените, които си ближат муцуните, сякаш наистина са го ръфали. „Доволни? — пита ги. — Доволни ли сте?“ Те, разбира се, не могат да отговорят, но са замаяни и заситени, той вижда как бдителността им е притъпена и големите им очи се затварят доволно.
На другия ден вдига температура. Трябва му час, докато стигне от кухнята до леглото, краката го болят, а той не може да се придърпва на ръце. Унася се, но не спи, по-скоро ту губи съзнание, ту пак идва на себе си, болката се плиска през него като прилив — понякога се оттегля и той се буди, друг път го поглъща със сивите си мръсни талази. Късно вечерта той се надига достатъчно, за да погледне ръката си, на нея има голям сбръчкан кръг, черен и отровен, прилича на парче земя, където той е изпълнявал ужасен окултен ритуал: може би е горил на клада вещици. Правил е жертвоприношения с животни. Викал е духове. Изобщо не прилича на кожа (пък и вече всъщност не е), прилича на нещо, което никога не е било кожа: на дърво, на хартия, на асфалт, които са били изпепелени.
В понеделник вижда, че мястото се инфектира. По обяд тръгва да сменя превръзката, която е сложил предишната вечер, и когато я маха, заедно с нея се откъсва и кожата, затова той захапва кърпичката за горния джоб на сакото, за да не изпищи. Но от ръката му започват да падат разни неща, съсиреци с гъстотата на кръв, ала с цвета на въглища, той сяда на пода в банята и се клати напред-назад, още малко, и ще повърне старата храна и стомашните киселини, докато ръката му изхвърля болестта си, собствените си екскременти.
На другия ден болката се засилва и той си тръгва рано от работа, за да отиде при Анди.
— Боже мой — казва Анди, след като вижда раната, а после както никога мълчи, не продумва, от което той изпада в ужас.
— Можеш ли да я оправиш? — проронва: до този момент не е смятал, че може да се нарани така, че после да не го оправят.
Изневиделица си представя как Анди му обяснява, че ще изгуби ръката си, и първото, което му хрумва, е: какво ще кажа на Уилем?
Но:
— Да — казва Анди. — Ще направя каквото мога, после се налага да влезеш в болница. Лягай.
Той се подчинява и оставя Анди да навлажни раната, да я промие и превърже, оставя Анди да се извини, когато той вика от болка. Остава там един час и когато накрая има сили да седне — Анди му е бил инжекция, за да обезболи мястото, — двамата мълчат.
— Ще ми кажеш ли как си получил това изгаряне трета степен с формата на съвършен кръг? — пита накрая Анди и без да обръща внимание на ледения му сарказъм, той му декламира предварително подготвената история: бананите, подпалената мазнина.
Пак настъпва тишина, различна по начин, който той не може да обясни, но който не му харесва. Точно тогава Анди казва съвсем тихо:
— Лъжеш, Джуд.
— В смисъл? — пита с гърло, което внезапно е пресъхнало въпреки портокаловия сок, който пие.
— Лъжеш — повтаря все така тихо Анди, а той слиза от кушетката за прегледи — шишето със сока се изплъзва и се троши на пода — и продължава нататък към вратата.
— Стой — вика Анди, а той е вцепенен, вбесен. — Мамка ти, Джуд, казвай още сега. Какво си направил?
— Казах ти вече — отвръща той, — казах ти.
— Не си — упорства Анди. — Казвай какво си направил, Джуд. Изречи думите. Кажи ги. Искам да чуя как ги казваш.