— Казах ти вече — крещи той и се чувства ужасно, мозъкът му блъска по черепа, краката му парят, сякаш са пълни с нажежени железни слитъци, ръката му трепери, сякаш долепена до нажежен казан. — Пусни ме да си ида, Анди. Пусни ме да си ида.
— Без тия — казва Анди, вече крещи. — Джуд, ти… ти… — Анди спира, той също спира и двамата чакат какво ще каже Анди. — Ти, Джуд, си болен — отсича Анди с гърлен трескав глас. — Ти си луд. Държиш се като луд. С такова поведение могат да те заключат за години, сигурно ще те заключат. Ти си болен, ти си болен и луд и се нуждаеш от помощ.
— Как смееш да ме наричаш луд — крещи той, — как смееш. Не съм, не съм.
Но Анди не му обръща внимание.
— Уилем се прибира в петък, нали? — пита, макар и вече да знае отговора. — От довечера разполагаш с една седмица да му кажеш, Джуд. С една седмица. След това вече му казвам аз.
— По закон не можеш да го направиш, Анди — крещи той и всичко пред него се върти. — Ще те съдя за сума, от която…
— По-добре си погледни съдебните дела, адвокате — съска му в отговор Анди. — „Родригес срещу Мета“. Отпреди две години. Ако пациент, който е бил настаняван принудително в лечебно заведение, се опита да си нанесе отново тежки рани, лекарят на пациента има правото — не, задължението — да уведоми партньора или най-близките роднини на пациента, независимо дали той е давал съгласие, или не.
Тогава той млъква като онемял, а отвътре му ври и кипи от болка и страх, от онова, което току-що му е казал Анди. Двамата още стоят в кабинета, в кабинета, който той е посещавал толкова много пъти, но сега усеща, че краката му се подкосяват, усеща как притесненията надделяват и гневът отстъпва.
— Анди — казва и долавя молбата в гласа си, — много те моля, не му казвай. Много те моля, недей. Ако му кажеш, ще ме напусне.
Докато го изрича, осъзнава, че е така. Не знае защо точно Уилем ще го изостави — дали заради стореното, или защото го е излъгал, — но знае, че ще го направи. Уилем ще го изостави, макар и той да е направил каквото е направил, само и само да продължи да прави секс, защото, спре ли да прави секс, знае, че тогава вече Уилем ще го напусне.
— Не и този път, Джуд — отвръща Анди и въпреки че вече не крещи, гласът му е мрачен и решителен. — Този път няма да те покривам. Разполагаш с една седмица.
— Но това не е негова работа — казва той отчаян. — Само моя е.
— Точно там е въпросът, Джуд — изтъква Анди. — Че е негова работа. Една връзка е точно това — толкова ли не си го разбрал досега? Толкова ли не си разбрал, че не можеш да правиш каквото си искаш? Толкова ли не си разбрал, че когато нараняваш себе си, нараняваш и него?
— Не — клати той глава и се вкопчва с дясната ръка в масата за прегледи, за да остане прав. — Не. Причинявам си го, за да не нараня него. Правя го, за да го пощадя.
— Не — упорства Анди. — Ако опропастиш всичко, Джуд — ако продължиш да лъжеш човек, който те обича, който наистина те обича, който от самото начало не е искал друго, освен да те вижда такъв, какъвто си, — тогава се сърди само на себе си. Сам ще си бъдеш виновен. И ще бъдеш виновен не защото си такъв или онакъв, не заради онова, което са ти причинили, не заради болестите, от които страдаш, не заради начина, по който си представяш, че изглеждаш, а заради начина, по който се държиш, защото не се доверяваш на Уилем достатъчно, за да поговориш с него откровено, да проявиш към него същата щедрост и вяра, които той винаги, винаги е проявявал към теб. Знам, мислиш, че го щадиш, но не е така. Себичен си. Себичен, вироглав и горд, че ще опропастиш най-доброто, което някога ти се е случвало. Толкова ли не го разбираш?
За втори път онази вечер той е като онемял и чак тогава залита, толкова уморен е, а Анди се пресяга, сграбчва го през кръста и разговорът приключва.
По настояване на Анди прекарва следващите три нощи в болницата. През деня ходи на работа, а вечерта се връща и Анди пак го приема в болницата. Над него се поклащат два прозрачни плика, по един за всяка ръка. В единия, както той знае, има глюкоза. Във втория има нещо друго, нещо, от което болката става някак пухкава и мека, а сънят — мастилен и застинал, като тъмносиньото небе в зимна японска гравюра — по нея няма друго, освен сняг и притихнал пътешественик със сламена шапка.
Петък е. Той се прибира у дома. Уилем ще си дойде някъде около десет същата вечер и макар че госпожа Чжоу вече е почистила, той иска да се убеди, че не са останали издайнически следи, че е скрил всички улики, въпреки че извадени от контекста, тези улики — сол, кибрит, зехтин, хартиени салфетки — не са никакви улики, те олицетворяват съвместния им живот, те са неща, към които двамата посягат всеки ден.