Още не е решил какво ще прави. Разполага с времето до следващата неделя — бе измолил от Анди още девет дни, беше го убедил, че се нуждае от тях заради празниците, защото другата сряда отиват за Деня на благодарността в Бостън, — за да каже на Уилем или (макар да не го изрича) да накара Анди да промени мнението си. И двата сценария изглеждат еднакво невъзможни. Но той пак ще опита. От няколко нощи спеше много и почти не му оставаше време да измисли как да излезе от положението. Чувства, че разиграва спектакъл сам на себе си с всички същества, заселили се вътре в него — съществото с вид на пор, хиените, гласовете, — дебнат да видят как ще постъпи, за да го порицаят, да му се присмеят и да му кажат, че греши.
Сяда на канапето във всекидневната, за да почака, и когато отваря очи, до него седи и Уилем, който му се усмихва и го вика, а той го прегръща, като внимава да не притиска лявата ръка, и за миг всичко изглежда възможно — и неописуемо трудно.
„Как съм карал без това“ — пита се.
И после: „Какво ще правя?“.
„Девет дни — натяква вътрешният му глас. — Девет дни.“ Но той не му обръща внимание.
„Уилем — казва, както се е отпуснал в обятията му. — Прибра се, прибра се. — Въздиша тежко с надеждата Уилем да не чуе колко пресеклива е въздишката му. — Уилем — повтаря отново и отново, като оставя името да запълни устата му. — Уилем, Уилем… само да знаеш колко ми липсваше.“
„Най-хубавото на заминаването е да се прибереш у дома.“ Кой ли го е казал? Не той, но може и да е той — мисли си, докато обикаля из апартамента. Обед е, вторник, утре заминават с колата за Бостън.
Ако си обичаш дома — а и да не го обичаш, — нищо не е така мило, така уютно и прекрасно, както първата седмица вкъщи. През тази седмица дори нещата, които те дразнят — алармата на кола, писнала в три след полунощ, гълъбите, които са се струпали по перваза зад леглото и ситнят напред-назад точно когато се опитваш да спиш, — сякаш ти напомнят за всичко трайно, за това как животът, твоят живот винаги ще ти разреши благодатно да се завърнеш в него, колкото и да си се отдалечил, колкото и дълго да те е нямало.
Пак през тази седмица нещата, които харесваш, ти се струват със самото си съществуване достойни за прослава: продавачът на захаросани орехи на Кросби стрийт, който винаги ти маха в отговор на поздрава, докато тичаш по време на кроса покрай него, фалафелът с допълнителна порция маринована ряпа от фургона по-нататък на пресечката, за който една нощ в Лондон се будиш с мисълта, че ти се е приял, самият апартамент със слънчевата светлина, която през деня се придвижва от единия до другия му край, с твоите вещи, храна, легло, душ и миризми.
Освен това го има и човека, при когото се връщаш: неговото лице, тяло, глас, мирис, допир, начина, по който изчаква да се доизкажеш и колкото и дълго да говориш, не те прекъсва, начина, по който усмивката му засиява бавно по лицето му, сякаш изгрява луна, колко очевидно си му липсвал и колко очевидно е щастлив, че си се върнал. Ако наистина ти е провървяло много, ги има и нещата, които този човек е направил за теб, докато те е нямало: в шкафа, във фризера, в хладилника те чакат храната, която обичаш, уискито, което обичаш. Чака те и пуловерът, за който си смятал, че миналата година си забравил в театъра, чист, сгънат и върнат на рафта. Ризата с разхлабените копчета, но копчетата вече са зашити по местата си. Пощата ти, струпана в единия край на бюрото, договорът ти за рекламната кампания на една австрийска бира в Германия с поле, където той ти е отбелязал какво да обсъдиш с адвоката си. И изобщо няма да спомене за всички тези неща, от което ще разбереш, че ги е направил наистина с удоволствие, ще разбереш, че една от причините — малка, но все пак причина — да харесваш този апартамент и връзка е, че другият човек винаги ти прави дом и ако му го кажеш, няма да се засегне, ще му стане приятно, ти също ще бъдеш доволен, защото си го казал от признателност. И в тези мигове — когато е минала близо седмица от завръщането ти — ще се питаш защо толкова често заминаваш и ще се замислиш дали догодина, след като си изпълниш задълженията, да не останеш по-дълго там, където ти е мястото.
Но ти знаеш — знае го и той, — че постоянно ходиш някъде именно и заради всичко това. След като съобщихте официално за връзката с Джуд, Кит и Емил чакаха какво ще стане оттук нататък и той бе обзет от същата неуверена, спохождала го и на младини: ами ако никога вече не работи? Ако всичко приключи дотук? И макар че, както виждаше сега, нещата си бяха продължили почти без засечки, трябваше да мине година, докато той се убеди, че нищо не се е променило, че положението му е същото, както преди, че и сега едни режисьори го искаха, а други — не („Дрън-дрън — бе заявил Кит и той му беше признателен, — всички ще искат да работят с теб“), че откъдето и да го погледнеш, той си беше същият актьор, нито по-добър, нито по-лош отпреди.